Какви ли не истории се разнасяха в махалата. Дора и Петра попиваха всичко и предаваха нататък.

Скоро новостта, която ги споходи изостри сетивата им.

– Представяш ли си, – каза въодушевено Дора, – тази жена правела чудеса.

– Невероятна е! Излекувала болни от корона вирус, свързвала с хора, които са починали отдавна, откривала загубени предмети, …. – размаха неопределено ръце Петра.

Двете веднага разучиха адреса на офиса, който бе наела и решиха да я посетят. Още на другия ден бяха при нея.

– Казвам се Елеонора, – представи се жената.

Тя носеше маска, но в това нямаше нищо подозрително, никой не бе отменил средствата за защита от корона вирус.

След като им каза някои неща, които им се бяха случили в миналото, печелейки по този начин доверието им, Елеонора предложи:

– Ако ми донесете пари, за предпочитане е бижута, ще ги удвоя за два-три дена.

Дора и Петра изобщо не се усъмниха в предложението и донесоха всичките си бижута и около пет хиляди лева, толкова можаха изстискат от потайните си скривалища.

След два дена двете бяха изненадани. Оказа се, че „жената чудо“ е изчезнала в неизвестна посока.

Дора и Петра бяха като попарени. Тъжна история.

– Сигурно ни е хипнотизирала по някакъв начин, – отбеляза Дора.

– Вероятно е заблуждавала и други хора и след това е изчезвала, – добави Петра.

– Интересно, кой тогава се разпространява мълвата за нея? – попита Дора.

Двете жени се спогледаха.

– Това трябва на всяка цена да се разбере, – ококори очи Петра.

И двете импулсирани от новата идея, хукнаха към махалата да събират нови клюки.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.

На стената висеше старинен часовник. Самият той не знаеше годините си. Стоеше си там в госната, спомняйки си хората, които преди са населявали този дом. На всеки кръгъл час той запяваше прекрасна старинна мелодия.

Но този часовник бе необикновен. Той разсъждаваше и мислеше. Непрекъснато следеше обитателите на дома.

В последно време много го дразнеше поведението на Николай, 17 годишен младеж, известен в махалата безделник и прахосник.

– Пак си губи времето напразно, – дълбоко въздъхна стария часовник. – Нима този млад човек не разбира, че това време му е отпуснато от Бога, за да се приготви за Вечността?

Часовникът отброяваше  с тревога всяка минута. Искаше да извика на Николай:

„Млади човече, не прахосвай нито секунда от ценното време за неща, които нямат стойност за Вечността“.

Но можеше ли Николай да го чуе? Пък ако го чуеше, щеше ли да се вслуша в съветите му?

Един ден часовникът замря и спра на цяло. Той се бе уморил с опитите си да спре младия човек в лутането и неспирния му бяг в този свят.

– О, – възкликна Николай, когато забеляза, че стрелките бяха замрели и на кръгъл час не се чуваше вече приятна мелодия, – нашият старец навярно се е счупил. Ще трябва да купя нов.

И Николай хвърли старинния часовник в боклука.

Скоро на негово място застана нов, съвременен часовник. Той нямаше старинни орнаменти по себе си, но пластмасовите му стрелки блестяха, а корпуса му бе в еднообразен нюанс.

Новата придобивка бе доставена чак от чужбина.

За разлика от старинния часовник, новия нямаше никаква представа за смисъла на живота. И вместо ред, допринасяше за още по-голямо объркване в ежедневието.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.