Малко след изгрев слънце папа Юлий II и 17 кардинали влязоха в Сикстинската капела в Рим. Те бяха там, за да открият един изключителен шедьовър.

Микеланджело работи върху този таван на параклиса повече от четири години.

Гледайки нагоре, папа Юлий и колегите му моментално осъзнаха нещо интересно.

– Тук виждаме нещо специално, – възкликна папата.

Гледането на готовия таван беше невероятно изживяване.

Голяма бе изненадата, когато Микеланджело беше избран за тази престижна задача.

Той бе известен като скулптор и рядко докосваше четката.

Въпреки това папата ясно заяви:

– Микеланджело е правилният човек.

В много моменти Микеланджело се съмняваше в способността си да се справи със задачата.

Известно време след като започна проекта той се оплака на баща си:

– Работата ми не върви по начин, по който да заслужа похвала. Трудно ми е. Знаеш, че рисуването не е моя професия. Само си губя времето безплодно.

И все пак Микеланджело упорства докрай. Резултатът е налице. Бе създадено произведение, издържало изпитанието на времето.

Бог има специални задачи и за вас. Имайте вяра в Него.

Когато имате съмнения, помолете Го за мъдростта, силата и ресурсите, от които се нуждаете. Доверете Му се, уверени, че Той ще ви помогне.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

През XIX век Виена е била музикалната столица на света, композиторският Олимп. Всеки, който искал да стане велик композитор, трябвало да завладее Виена непременно.

Когато Брамс дошъл във Виена, тя принадлежала на Вагнер. Там той царувал. Бил на самия връх. И не отстъпвал своя трон и звание на никого от композиторите в света.

Брамс бил талантлив. И това било толкова очевидно, че привържениците на Вагнер решили да унищожат младия композитор каквото и да става, без да се скъпят за средства, които ще изразходват за това.

Симфониите на Брамс във вестниците наричали изключително „отвратителни, без вкус, дълбоко неверни и екстравагантно готварски“.

Малко преди Брамс, Ференц Лист по същия начин се борил с Вагнер. Според отзивите на преданите на Вагнер рецензенти, нямало на света по-бездарен композитор от Лист.

Затова, когато се появил Брамс, се оказало, че има по-лош композитор и от Лист. “ В един единствен удар по чинелите в кое да е произведение на Лист има повече чувство, отколкото във трите симфонии на Брамс с неговите серенади“, – писали тогава във вестника.

Въпреки това, 29-годишният Брамс бил назначен за ръководител на Виенската капела.
– Нека пишат, те друго нищо не могат да правят, – добродушно казал Брамс, – нали и те трябва хляб да ядат.