В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!

Пламен седеше на стола. Той бе подпрял глава си с ръка, която опираше в масата.

– Знаеш ли кой е Херман Ебингхаус? – попита Пламен баща си.

– А оня дето се опитвал да разбере човешката памет, – бързо реагира бащата.

– Да, той е един от първите, който изучава тази тема научно.

– Спомням си, че беше правил някакви експерименти, за да определи какво запазва умът и колко бързо забравяме наученото, – сподели бащата.

– Тези експерименти се основават на тестване на трибуквени срички или триграми, разработени от него, – отбеляза Пламен.

– И какво всъщност е доказал? Че можем да забравим дори неща, за които си мислим, че винаги ще помним, – усмихна се бащата.

– И още един интересен факт е установил, – Пламен вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – В рамките на двадесет минути можем да забравим до четиридесет процента от това, което сме научили! След два дни цели осемдесет процента се изчезват!

– Но ние сме различни, – подчерта бащата. – Някои хора имат по-добър капацитет за запомняне от други. Но има и техники за подобряване …

– Повечето от нас забравят твърде лесно дори информация, която знаем, че е важна, и неща, които искаме да запомним, – Пламен прекъсна баща си.

– Има неща, които наистина трябва да помним, – поклати глава бащата. – Като родители и предшественици си, онези, които са били част от нашето духовно наследство, които са ни учили, молили са се за нас, съветвали са ни и са ни помагали да растем във вярата си.

Пламен плесна с ръце и каза тържествено:

– Ние трябва да помним Бог. Никога да не забравяйте всичко, което Той е направил за нас.

– И винаги да помним Неговото Слово.

Марта седеше срещу Анелия и плачеше. Хлипайки тя каза:

– Връзката ни с Пешо се влоши. Какво да правя?

– Може би нещата не са чак толкова лоши, – опита се да я успокои Анелия.

– Не издържам, крещя. Искам да ми отговори, а той мълчи. За него аз не съм важна. Изобщо не го интересува, от какво се вълнувам….

– Виж, – спокойно каза Анелия, – Пешо може вътрешно да е ядосан. Той не иска да те залее с гнева си. Сам разбира, че ситуацията ще се влоши, за това и мълчи.

– Няма сигурност между нас, – продължи оплакванията си Марта, без особено да се вслушва в обясненията на Анелия. – Той вече не ме харесва. Сигурно съм му станала противна.

– Точно обратното, – поклати глава Анелия. – Той се страхува, че ти не го харесваш, за това се отнася колкото може добре с теб…..

– Искаш да кажеш, че подценявам колко сериозно е това за партньора ми? – повиши тон Марта. – Аз го наранявам с поведението си, а той …?

– Какво правиш с хората, с които се намираш в конфликт? – попита Анелия.

– Зависи от човека, – въздъхна Марта, – зарязвам го и не го търся повече, но ако държа на него, гледам да възстановя мира между нас и да изгладя нещата.

– А мъжът ти от кой вид е?

– Ох, не знам, – сбърчи нос Марта, – Обичам го, но искам …

– Е тогава възстанови отношенията си с него.

– Как да го направя, като той …

– Спомни си, защо си го обикнала. Какво харесваш в него най много, – посъветва я Анелия.

Марта повдигна вежди и каза:

– Може би си права. Сигурно и на него не му е лесно с мен, когато не знае как да ми помогне.

Двете се прегърнаха и Марта се усмихна:

– Олекна ми. Сега вече знам какво да правя. Аз все още го обичам.

Сашко изтича при дядо си и се развика:

– Дядо, дядо, сънувах интересен сън!

– Разкажи ми го, – кротко продума старецът.

– По широкия път, говорейки весело, вървяха едни и същи букви, но с различни размери. Някои бяха големи сякаш нарочно надут, а други малки. Големите букви гледаха с презрение малките. Изведнъж всички букви стигнаха до две порти, едната голяма и широка, а другата бе много малка и тясна. Големите букви се опитваха да преминат през тесния вход, но бяха прекалено големи, за това въздишаха и свободно преминаваха през широката порта, след което изчезваха зад нея. Двойки букви, хванати за ръце, преминаваха свободно през тясната порта, въпреки че сякаш само една малка буква можеше да мине от там. Какво означава това?

– Какви букви видя? – попита старецът.

– Големи букви „А“ и „З“, а двойката бяха „т“ и „и“, приличаха на „Ти“.

– „Аз“ е егото на хората и затова то е раздуто до чудовищни ​​размери. Тясната порта е входът към Царството Небесно. Егото не може да бъде там. Неговото място е отвъд широките порти, които водят към унищожение. Двете букви, вървящи ръка за ръка, са загубили егото си и са се разтворили в Бога. Те са чисти частици от самия Господа. За тях и само за тях вратите на Царството Небесно са винаги отворени.

Миро и Жоро се вглеждаха в натрупаното с облаци небе и се питаха, дали ще вали. А между другото водеха много „важен“ разговор.

– Ако духовният ти багаж бе видим, какво ли щеше да има в него? – попита Миро.

– Куфари от вина, издути от преяждания, раздувания и компромиси, – разпери ръце Жоро.

– Да носиш товар от вина, не е нещо ново. Толкова много го правят, – добави Миро. – Представи си хлапе, което съжалява за думите, които е казало на майка си….

– Вероятно ще съжалява за стореното, но не може да ги върне назад, – плесна с длан по крака си Жоро. – Така че тази вина си остава в него и го гнети.

Двамата замълчаха, като си спомняха за доста неща, в които се чувстваха виновни.

– И как се смъква този духовен багаж? – попита Жоро.

– Чрез пътя на правдата, – бързо отговори Миро.

– Къде е този път? – недоумяващо вдигна рамене Жоро.

– Това е тясна криволичеща пътека нагоре изкачваща се по стръмния хълм, – започна да обяснява Миро, – на който се намира кръст.

– И? – настойчиво извика Жоро.

– В основата му има много торби с грехове….

– Нищо не разбирам, – прекъсна го Жоро.

– Това е Голгота. Компостна купчина за вина. Искаш ли да оставиш там и своята?

– О, да! Би ми било по-леко, – усмихна се Жоро.