За всекиго по нещо

Антон бе добър. Видеше ли човек в нужда не го подминаваше. Каквото бе нужно правеше, за да се удовлетвори потребността му.

След като прие Исус за свой Господ и Спасител, тази загриженост към околните се засили още повече у него. Той бе благословен от Господа. Животът му бе изпълнен с благодат.

Един ден, нещо необичайно за Антон, той се бе разстроил. Знаеше, че в такива моменти, молитвата помага, за това се обърна към Бога.

– Господи, защо не ми се случват онези вълнуващи, специални неща в живота ми, когато за първи път започнах да Те познавам? – прозвучаха необичайно думите му.

Отговорът, които Антон получи, той нямаше да забрави до края на живота си:

– Аз продължавам да правя невероятни неща за теб през цялото време, но ти просто си свикнал с тях и ти се струват като нещо естествено.

– О не, – извика Антон, – отново сгреших. Господи ще се постарая да се удивлявам и на малките неща, които правиш в живота ми. Тогава няма да остана без надежда. Благодаря Ти, че правиш специални неща за мен всеки ден. Ще бъда щедър с похвалите и благодарностите. Помогни ми да живея удивен от делата Ти.

От този ден нататък от Антон често се изтръгваше:

– Ау, това беше от Бога. Благодаря Ти, Господи.

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Нора се събуди рано тази сутрин и веднага си зададе въпроса:

– Какво ли ме очаква днес? Ех, колко много ми се иска всичко да мине весело и благополучно, но …. Стоян дали ще дойде пак да се заяжда с мен?

Обезкуражена тя си представи всякакъв род мрачни сцени. Прегърна коленете си и никак не ѝ се искаше да става. Лицето ѝ доби угрижен вид, а очите ѝ бяха готови да заплачат.

Влезе майка ѝ и се скара:

– Пак ли твоите лоши очаквания. Кога ще се научиш да управляваш чувствата си.

– Не мога да възпирам емоциите си и ти добре го знаеш, – нацупи се Нора.

– Не им позволявай да те управляват, в противен случай няма да можеш да се наслаждаваш на живота си, – неодобрително заклати глава майка ѝ.

– Но …..

– Имаш свободна воля и можеш да вземеш решения без да се съобразяваш с чувствата си, – наблегна майка ѝ.

– Как да го направя? – изпухтя Нора.

– Ако си готова да направиш правилните избори, независимо от това, как се чувстваш, Бог ще ти даде сила за това.

– Е, добре де … – примирено измърмори Нора и бавно се надигна от кревата.

– Измий се, среши се и погледни ведро на предстоящия ден, – посъветва я майка ѝ.

– Ами ако …..

– Бог ще ти даде сили да го преживееш.

У Нора не бяха останали повече възражения и тя бавно потегли към банята.

Денят бе слънчев, но хората не му обръщаха внимание.

Извършваше се поредното погребение на човек засегнат от непонятна за хората болест.

Всеки се страхуваше за утрешния ден. Питаше се:

– Дали аз няма да съм следващия?

Лозан наблюдаваше навелите глави хора, които се движеха като изгубени.

– В началото не сме били предназначени да умрем, – отбеляза той. – Смъртта не беше част от първоначалния план на Бог.

– Тогава защо умираме? – попита Атанас.

Той бе съсед на Лозан и във всичко гледаше да му противоречи, защото знаеше, че ходи на църква. Напълно безполезно място според него.

– Бог ни е създал да се наслаждаваме на една непрекъсната постоянна лична връзка с Него. Но човекът допусна греха и това разруши връзката ни с Господа, – обясни Лозан.

– Днес умират близки и скръбта ни е голяма, – с укор отбеляза Атанас.

– Гнева си за случилото се не насочвай към Бога, – посъветва го Лозан. – Той също страда с нас за погиналите хора.

– Тогава кой е виновен за всичко това? – разпалено се развика Атанас като разтвори и двете си ръце.

– Грехът, който допуснахме в живота си и неговите опустошителни последици.

– Какво да правим при тези обстоятелства? – замърмори недоволно Атанас.

– Сега човек е изправен пред физическа смърт, но бих искал да избегне втората смърт, която е адът и окончателното отделяне от Бога.

– Как да я избегнем? – попита разтревожено Атанас не, че бе разбрал какво е втора смърт, но думата ад го бе стъписала.

– Всеки човек трябва да положи вярата си в Исус Христос, – наблегна Лозан. – Когато се изправяме пред смъртта, единствената ни надежда е да знаем, че има истинска, триумфална победа над нея, която е достъпна в Името на Исус.

Атанас се вгледа в спокойното лице на Лозан и си каза:

– Ами ако това е истина? Нима ще погина залудо?

Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.

– И това ако е справедливост….. – гърмеше гласа на Стойко.

– Справедливост има до степен допускаща Божията безпристрастна преценка на действията, – меко отговори приближилият се дядо Стоил.

– Какво искаш да кажеш, старче?

– Когато учиш дете с увреждания да ходи и чете или се грижиш за възрастните хора, ти се обявяваш в подкрепа на потиснатите.

– Е, и?

– Заедно със съгласните в това дело, постигаш действия, които ще продължат в бъдеще.

– Все още не те разбирам, старче, – измърмори Стойко.

– Когато реставрираш картини, стенописи или порутени къщи ти правиш добро, но възстановяването на човешкото достойнство е свято нещо.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Стойко, въпреки че не разбираше какво означава „свято“.

– Когато се държим за Бога, справедливостта получава кислород, а подтисниците се крият, – допълни старецът.

Стойко нищо не каза.

– Ще дойде ден, когато Бог ще балансира везните на правосъдието, – продължи дядо Стоил. – Божието царство гарантира правдивост и истинност. До тогава нека да Го следваме, за да вършим правилните неща.

– И ти вярваш, че това ще помогне в нашето жестоко ежедневие? – иронично го изгледа Стойко. – Погледни какво става край теб!

– Когато се застъпваме за угнетените, справедливостта има шанс….

Стойко махна припряно ръка и се отдалечи.