За всекиго по нещо

Чарлз Пиърс е още млад метеоролог. Той имаше знания и забелязваше дребните незначителни неща, които можеха да доведат до катастрофа, но поради младостта му изобщо не се вслушваха в предупрежденията му.

Бе 21 септември 1938 г.

Младия метеоролог съобщи на шефа си:

– Два фронта дърпат ураган на север.

Шефът му се подигра с прогнозата му:

– Със сигурност тропическа буря няма да удари толкова далеч на север.

В 16:00 ураганът удари мощно. Изхвърли кораби на сушата. Много домове отидоха под водата. Загинаха повече от шестстотин човека.

Ако жертвите бяха получили предупреждението на Пиърс, те вероятно щяха да оцелеят.

Днес има хора, които пренебрегват изцяло Бога или изкривяват думите Му, за да отговорят на целите си.

Ние се нуждаем от критерий за различаване на фалшивото от истинското.

Само чрез Божието Слово и Неговият Дух можем правилно да оценим нещата, а нашите думи и живот чрез Тях все повече ще отразяват истината на другите.

Двамата слязоха от ракетата и се огледаха. Край тях вървяха хора също като тях, но нещо не бе, както трябва.

– Как можеш да си обясниш хаоса и объркването им? – попита Дани.

– Може би не виждат смисъл на живота си или Божията любов, – предположи Борко.

– Та те не живеят на земята, – засмя се Дани. – Не можеш да наложиш нашите проблеми на тях.

– А защо не? – възпротиви се Борко. – При тях също може да има заплаха от войни, глад, расизъм и отхвърляне на още неродените.

– Глупости, – възрази възмутено Дани, – тези хора просто не виждат. Погледни само как се движат.

– Може би имат някой като нашия дявол, който е заслепил умовете им и ги управлява, – предположи Борко. – И те не могат да видят истинската светлина, подобна на тези от нас, които не приемат добрата вест за славата на Христос, Който е точно като Бог.

Дани плесна с ръце и се разсмя:

– Искаш да кажеш, че се нуждаят от духовен офталмолог?

– А защо не и някой като Исус, Който върна зрението на един човек, стоящ отстрани на Ерусалимския път? Той отвори не само неговите очи, но и нашите за истината …..

Изведнъж Дани се събуди и се огледа разтревожено. Разтърка очи, но стаята бе празна.

– Ракети, слепи, … разговор с Борко и натрапчивите му идеи за Исус …. Сънувал съм. И все пак хубавото е, че Господ е винаги с нас.

Дани погледна през прозореца. Нощта скоро щеше да избледнее. Само трепкащите звезди на небосвода му напомняха, че денят още не е настъпил.

Той бързо се пъхна под завивката, притвори очи и отново заспа.

Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.

Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.

Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.

Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:

– Кънде грендиш, невясто?

Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:

– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.

– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.

– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?

– Да, да, – обадиха се няколко гласа.

– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.

– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.

– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.

Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.

Нали се казва, че истината се ражда в спора, а защо не и в разбирането за нещата?

Живко и Елен отново се препираха за нещо. За какво ли?

Нека се приближим и да разберем.

– Думите имат голямо значение, за това трябва да ги приемаме сериозно, – удари с ръка коляното си Живко.

– Искаш да кажеш, че трябва да работят за нас, както прави самия Бог? – предизвика го Елен. – Какво се казва в Библията? Той използва думи, за да „нарече нещата, които не са така, сякаш са“ .

– Никой от нас не направи така, – сбърчи недоволно нос Живко. – Всеки наричаме нещата с техните собствени имена.

– И какво излиза, използваме нашия език, за да съобщаваме за плачевното състояние на нашите дела? – не го оставяше намира Елен.

– Идеята да „наречем несъществуващото като съществуващо“ не ми се струва съвсем нормална, – заяви категорично Живко.

– Според теб не трябва да казваш, че си излекуван, когато се чувстваш още болен? Или да кажа, че си забогатял, когато нямаш и стотинка в джоба си? – Елен настойчиво задаваше въпросите си.

– Това си е просто лъжа, – потвърди Живко.

– Не, – отсече Елен. – Има голяма разлика между лъжата и думите на вярата. Да лъжеш означава да заблудиш някого, т.е. да го принудиш да вярва в нещо, което не е вярно.

– А да говориш с вяра?

– Това означава да говориш думи, които са в съответствие с Божието Слово, а не с обстоятелствата около теб, т.е. да говориш от духа си, а не от ума си.

– Някои хора казват думите и ако нямат вярата да ги подкрепят, какво става с тях?

– В крайна сметка се провалят. Всъщност те не наричат „несъществуващо като съществуващо“, а наричат несъществуващото така, както биха искали да го видят.

– Е и?

– Това са две различни неща. Думите може да са едни и същи, но ако само искаш и се надяваш, няма да успееш. Трябва да имаш вяра за това.

– Как мога да имам вяра и да накарам силата на думите да работи за мен? – отчаяно и с тревога попита Живко.

– Приведете езика и сърцето си в съответствие с Божието Слово. Спри да „говориш така, както е“ и започнете да говориш и да вярваш в обещанията на Бог.

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.