Дума казана на място

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Трайната надежда

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Двама са по-добре от един

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?

Несериозно и истински

Тъмни облаци забулиха небето, но не заваля. Привечер мъгла покри всичко и така се задържа до сутринта.

Веселин бе обезкуражен. Приятелката му Камелия го бе огорчила.

Той лежеше цяла нощ без да мигне. Така го завари утрото.

Баща му влезе, погледна го и попита:

– Какво те измъчва?

– Какво означава човек да обича несериозно? Как да разбера кога обичам истински и кога несериозно?

Да, тези въпроси не бяха леки. За тях се изискваше може би по-голямо разяснение.

Бащата се почеса по главата и отговори само с няколко думи:

– Любовта е жертвена. Тя не очаква нищо в замяна.

Веселен въздъхна дълбоко и добави:

– С други думи, само жертвената любов е истинска.

Бащата кимна в знак на съгласие.

Това бе напълно достатъчно за Веселин. Той знаеше как по-нататък да действа.

Не съм

Изведнъж в селото се изсипаха много брадати и дългокоси мъже. Всички те идваха от пустинята.

Работата на бръснарят Петър се увеличи неимоверно много. Вярно е, че печалбата му растеше, но той постоянно се чувстваше уморен. Нямаше много време за почивка.

Един ден при него дойде възрастен мъж. Лицето му бе обрасло прекалено много, а косата му бе до колене.

Всичко това бе някакво объркано валмо от косми, между които можеха да се различат две пламтящи очи.

Петър го изгледа отчаяно.

– Какво да се прави, – оправда се странника, – от десет години не съм се бръснал и подстригвал.

Петър вдигна рамене и започна обработката. Отне му доста време, докато откри лицето му, а за косата май му трябваше нещо повече от ножица, но се справи.

След бръсненето и подстригването имаше леки порязвания на брадата, едната буза и малка драскотина на главата.

– Ей, приятел, – засмя се най-после Петър, – идвал ли си преди при мен?

– Не съм, – уверено каза мъжът. – Ухото ми го отрязаха преди теб разбойниците в пустинята.