Нужно е поддържане

септември 24th, 2021

Тя беше малка звезда, но мечтаеше да помага на хората. Когато чу желанието ѝ, майка ѝ се скара:

– Ти не бива изобщо да се доближаваш до Земята. Огънят ти ще я изпепели.

– Но аз искам да помогна на хората, – противопоставяше се звездичката.

– Е, – примирено въздъхна майка ѝ, – Можеш да им подариш малка искрица, която да възпламени огън в сърцата им.

И звездичката постъпи точно така.

Нейната искра достигна до Земята и запали огън в сърцата на хората.

Людете изправиха глави. Очите им засияха. И те започнаха нещо ново, което не бяха правели преди.

– Ще напишем поезия изпълнена с любов и нежност, – казаха едни.

– Ще издигнем великолепни сгради, – добавяха други.

А трети обещаваха:

– Ще засадим безплодната пустиня.

Мечтите им нямаха чет.

Измина цяла година.

Звездичката забеляза, че много малко от хората се заловиха истински да претворят мечтите си. Повечето от тях забравиха за тях.

Неудовлетвореността се загнезди в сърцето на звездичката.

Един ден тя изплака мъката и болката си пред майка си:

– Запалих милиони сърца, но повечето угаснаха. Навярно искрата ми е била слаба.

– Не тъгувай, – каза майка ѝ. – Ти можеш да запалиш хиляди сърца, но всяко от тях трябва да се постарае само да поддържа този огън.

Откровението

септември 23rd, 2021

Мирослава от няколко години страдаше. Тормозеше я така наречената клинична депресия.

През всичките тези години тя се питаше:

– Какво се случва всъщност? И защо точно на мене?

Един ден седна и започна да анализира постъпките си, причините, които ги предизвикваха и последствията от тях.

В главата ѝ се загнезди мисълта:

– Мислите трансформират живота ти. Както човек мисли в сърцето си, такъв е и той.

Тя бе шокирана.

– И какво излиза? – запита се тя. – Нима моят характер е сума от всичките ми мисли?

В представите ѝ се появи растение, което поникна от семе, а на глас каза:

– Така и всяко мое действие е следствие на семената в мислите ми. Но мисълта не е само семе, а и емоция.

Мирослава стана и започна да крачи неспокойно из стаята си.

– Излиза, че емоционалният смут, който преживявам е като термометър, който показва, че нещо не е наред в мислите ми, които негативно влияят на живота ми.

Тя бе чувала баба ѝ да казва:

– Душата привлича желанията, които прикрива. Не само тези, които обича, но и тези, от които се страхува.

Тогава Мирослава не разбираше добре тези думи, но сега ясно осъзнаваше:

– Ние не привличаме в живота си това, които искаме, а това, което сме. Наистина душата привлича нещата, които таи.

Искрите на откровението я подбуждаха и тя продължи да разсъждава на глас:

– Колко глупаво съм си мислела до сега, че мислите ми се пазят в тайна, която е дълбоко скрита в ума ми. Да, но мислите ми биха могли да афектират живота ми! …. Те се превръщат в навици….. И какъв е изводът?

Погледа и попадна на Библията, която бе отворена на масата.

Приближи се и първото, което прочете бе:

– ….. „всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно, – ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, – това зачитайте“.

И Мирослава взе решение:

– От днес ще живея без негативните и нанасящи ми вреда мисли. Ако такива се появят, ще ги замествам с думи от Божието Слово.

Независимата

септември 22nd, 2021

Първоначално тя бе малка вълна, но постепенно порасна. Стана висока и силна.

Погледна се и си каза:

– Защо ми е морето. Искам да живея сама, да бъда независима.

Вълната се пенеше и подскачаше изпълнена с копнежи и нови желания:

– Ще изляза на сушата. А там ще ме посрещнат като царица ….

И хукна към брега.

Дочуха я други вълни и я последваха.

По пътя си тази огромна водна стихия потопи множество кораба и изпрати на дъното десетки хиляди човешки души.

Пакостите ѝ бяха безчет.

Най-накрая бе достигнат желания бряг.

Хвърли се върху него и …. се разби в непристъпната му скала.

За миг от нея и последвалите я вълни останаха само пръски и.…изчезнаха.

Задържаха се единствено лошите спомени на пострадалите от нея жертви, изпълнени с много болката и тъга.

Шегата

септември 21st, 2021

Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.

Признаци за задоволство

септември 20th, 2021

Заредиха се топли есенни дни. Вечерите бяха приятно прохладни, а сутрините студени. В замяна на това слънцето топлеше обилно през деня, което не беше характерно за сезона.

Дядо Стойчо и чичо Трифон се бяха събрали в кръчмата. Двамата не за първи път си правеха компания. Мислите на единият събуждаха размисли в главата на другия.

– Живеем в общество, където се предлагат най-различни стоки, – подръпна мустака си дядо Стойчо.

– Търговците са станали големи специалисти, – поде чичо Трифон. – Те ни накарат да се чувстваме не много добре, подчертавайки нашите „нужди“. Опитват се да ни убедят, че празнината в сърцето си можем да запълним с това, което ни предлагат.

Старецът се засмя:

– Целия този рекламен шум ни води до чувството на незадоволеност.

– И как преодоляваме това чувство? – попита недоволно Трифон.

– Опитваме се бързо да забогатеем. – отбеляза старецът. – Играем на тото, участваме в лотария или работим на няколко места, за да изкараме повече пари.

– Правим се на богати, когато сме напълно разорени, – раздразнено подвикна Трифон. – Говорим си за големи коли, ваканции или огромни къщи, въпреки че не бихме могли да си позволим никоя от тях. В резултат от това чувстваме болка и мъка.

– Ламтим за много неща, – махна припряно с ръка дядо Стойчо. – Колкото повече получаваме, толкова повече искаме, от нищо не сме доволни.

– Така е, – съгласи се Трифон, – защото позволяваме ревността и завистта да властват в живота ни.

– Аз си мислех, че двете са едно и също нещо, – измърмори под носа си дядо Стойчо.

– Не е така, – тупна с ръка по масата Трифон. – Ревността иска това, което нямаш, а при завистта желаеш и другия да не го притежава. И двете не са полезни. Те ограбват радостта ти.

– Тогава какво предлагаш? – хитро погледна дядо Стойчо събеседника си.

– Фокусирай се на това, с което Бог те е благословил и бъди благодарен за това, което Той е направил за теб. Тогава ще бъдеш напълно задоволен, – заключи Трифон.

Двамата чукнаха чашите си и всеки потъна в мислите си. След като изпиха питиетата си двамата бавно се надигнаха и се отправиха към вратата.