Петър бе ревностен християнин. Хората имат коли, църкви, … а той само един кон.

Ще попитате:

– За какво му е този кон?

За да разберете добре това, трябва да уточня нещата.

Територията, която обикаляше Петър, за да проповядва и призовава хората към покаяние, бе хълмиста. Пътища нямаше. Човек може да върви доста време без да срещне никого по баирите.

С кон също не бе леко, но Петър при трудните терени слизаше от животното и го водеше за юлара. Конят бе благодарен, защото из каменистите места можеше да си счупи краката.

Петър трябваше да преминава през дерета, гори и трудно проходими храсталаци, но това не пречеше на работата му. Беше вечно усмихнат, готов да обяснява: Кой е Исус Христос и какво Той е направил за нас хората?

От дългите преходи и малките почивки Петър бе отслабнал и често изглеждаше изтощен.

Веднъж бе гост на един едър и як мъж. В махалата му викаха Горан Пенкин. Той бе отраснал без баща, но баирите добре му се бяха отразили. Плещите му бяха като гранитни скали, а за юмруците му да не говорим ……

Горан погледна слабичкия Петър, усмихна се и попита:

– Хубаво говориш и добри неща казваш, но защо толкова се различаваш от коня си?

Гостът с учудване погледна домакина.

– Виж, – засмя се Горан, – твоя кон е красив и охранен, а ти си слаб, кокалест и изпосталял.

– Аха, – додаде Петър и реши да се пошегува с грамадния мъж. – Ами работата е там, Горане, че аз се грижа за коня си и го храня, пък за мен бдят вярващите от тази хълмиста област.

Въпреки техническия прогрес, настъпват тежки времена, които се характеризират с растене на греха, пълно духовно и морално разложение.

В последните дни хората ще обичат себе си, парите и удоволствията.

В обществото от неблагодарни, недружелюбни, надути, високомерни, изискани и претенциозни хора няма да се намери капка любов, разбиране и съчувствие.

Много от църквите или християнските общности ще се преструват на благочестиви, но ще водят двоен живот.  В такива моменти Божиите хора трябва да живеят като пред Бога, очаквайки Неговата милост, защита и правда.

Тези, които се отдават на плътта си и са привързани към физически страсти, са развратени отвътре. Сякаш постоянно се учат,  но не могат да достигнат до познаване на истината.

Водейки един разпуснат живот, те се съпротивляват на истината, опитвайки се да я опорочат. Не могат да успеят и всичкото им безумие се разкрива пред останалите. Участта на всички, които се противят на Бога е страшна.

Обичайте истината и постъпвайте според нея!

Дадена държавата  може да се съгласи с предлаганата формулировка „църква на сатанистите“, защото понятието „църква“ в главното си значение предполага следване на християнството.

На 24 януари 2008 г. станало известно, че в едно държавно училище на Естония за деца с нарушено развитие учителите работили с привърженици на сатанинската секта „Черната Венера“.

На 1 септември сатанистите извършили обред на посвещение на „сатана, като носител на непорочна житейска мъдрост“ за всички училища и учебници в Естония, с цел „балансиране с наложената в училищата християнска вяра“ и предотвратяване на превръщането на възпитанието в Естония в „лицемерна религиозна самозаблуда“.

На 12 февруари 2014 г. Естонският съд отклонил жалбата на сатанинската организация „Естонско сатанинско идване“ на отказа да бъдат въведени като религиозни общности в регистъра на организациите с нестопанска цел и целеви фондове.

По такъв начин било поддържано решението на Окръжния съд на Тарту от 30 април 2013 г. което от своя страна оправдава отказа на позицията на Министерството на вътрешните работи, според което на базата на закона за църквите и енориите в Естония, в регистъра не може да се внесе религиозна организация, чиято дейност е в разрез с обществения ред, здравето и нравствеността.

През септември 2001 г. три естонски партии – Руска партия на Естония, Руско-Балтийска партия и Руска партия „Единство“ са били против подобна регистрация.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Седяха на скалата и гледаха панорамата, която се разстилаше пред очите им. Георги се закашля.

– Този младеж много пуши, – каза Попов. – Един ден ще съжалява за това.

– И аз това му казвам, – засмя се Мариела, – но той изобщо не ме чува.

Георги допуши цигарата си, погледна Попов и настойчиво попита:

– Кажете ни сега, вие сте специалист в тази област, траките имали ли са писменост?

– Пак този въпрос: Имали ли са писменост? – въздъхна дълбоко Попов. – Мисля, че са имали. Те са били напредничави и просветени. Но дори да разчетем писмеността им, едва ли ще намерим нещо написано от Орфей.

– Орфей ли? – изненада се Мариела. – Аз мислех, че той е митичен герой.

– Орфей действително е живял и е променил религията на траките. Преди това те са вярвали в Дионис, а Орфей им дал нов бог, свързан с познанието. Новото учение било за малцина посветени. След смъртта си те се превръщали в богове, а гробниците им в храмове.

– От къде знаете всичко това, нали не е сигурно за писмеността им? –  заяде се Георги.

– Писаното слово е опасно, – каза Попов. – Още Платон е казал, че философът не трябва да излага идеите си в писмен вид. Помислете, повечето от религиозните водачи, не са ни оставили нищо в писмен вид. Вижте Буда, Христос, Зороастър, Мохамед, …. Знаем това, което са записали техните последователи и ученици.

„Този напълно е изперкал, – помисли си Георги.  – Луд е. Напълно е откачил“.

Хубаво бе, че Попов не можеше да прочете мислите на младежа, в противен случай щеше да се разсърди и нямаше да им разкаже нищо.

– Тук в Странджа старата вяра е оцеляла, без никой да я записва, – продължи да говори Попов. – Вярно е, че е променена, но е жива. Нестинарските игри дето са уж посветени на Константин и Елена, са прикрит езически обред в чест на Великия бог и Великата богиня, съчетанието на светлината и мрака.

Мариела внимателно следеше разказа, а Георги едва прикриваше раздразнението си.

– Когато християни намирали светилища и оброчни плочки на тракийския бог Конник, строели на тях църкви и ги посвещавали на св. Георги. На старите плочки дракона го няма, а конникът препуска към олтар и към богинята във формата на змия, увита около дърво. Вижда се и куче, което редом се движи с конника. Виждали ли сте икона на св. Георги със куче. Няма и да видите. Ние всички сме езичници само дето сме го забравили, – заключи Попов.

– Беше много интересен разказа ви, – каза Мариела, – благодаря ви.

Георги само изсумтя и несръчно подаде ръка за довиждане.

Когато Попов  бе слязъл вече в ниското, Георги намръщено каза:

– До сега не съм чувал толкова много глупости на куп.

– И все пак има над какво да помисли човек, – опита се да го успокои Мариела.

– От това глупостите няма да станат по-умни, – Георги махна с ръка. – Хайде да се прибираме, че скоро ще притъмнее.