Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Димитър бе силно развълнуван:

– Какво означава да си смирен?

– Истинското смирение означава да мислиш правилно за себе си, – обясни спокойно баща му. – Ето и апостол Павел казва: „Считайте другите за по-добри от себе си“.

– Как така по-добри от мен? Ами ако аз съм по-добрият? – начумери се Димитър.

– Тези думи изразяват съзнателна преценка, основана на внимателно претеглени факти. Да кажеш, че смяташ другите по-добри от себе си означава, че осъзнаваш мястото си.

Димитър се замисли, а баща му продължи:

– Истинското смирение аплодира успеха на другите. За това трябва да отдаваме почит на такива повече, отколкото искаме за себе си.

– Виж, не бях възприемал нещата така, – призна си Димитър.

– Исус е нашия пример, трябва да гледаш на Него, – посъветва го баща му.

– Вярно е, – съгласи се Димитър.

– Той бе доволен да бъде дърводелец, щастлив да Го объркат с градинаря. Освен това послужи на учениците си, като им изми краката. Щом Исус е готов така да ни почете, не можем ли да го направим и ние на другите?

– Да, – поклати глава Димитър, – трябва да смятаме другите за по-важни от себе си.

Бащата се усмихна, потупа сина си по-рамото и добави:

– Това прави любовта.

Днес бе по-топло, почти пролетно време. Младежите решиха да го оползотворят, като се разходят из гората.

Много малко растения се бяха пробудили. Кукуряка бе надигнал зелената си глава. Крехка тревичка спираше множество погледи.

И на фона на тази пробуждаща се красота се разгоря дискусия за ревността.

– Ревността е жестока като гроба. Нейните проблясъци са огнени, – отбеляза Спас.

– Знаете ли коя е причината за ревността? – попита Мая.

Настана тягостно мълчание. Никой не искаше да се престраши да даде отговор. Дали, защото смяташе, че има много причини или отговорът му няма да е точен.

Мая ги огледа и простичко заяви:

– Причината за ревността е недоверие. И какъв е лека за това?

Този път тя не дочака отговор, а направо каза:

– Доверие.

– Така е, – съгласи се Божидар, – започне ли пламъкът на ревността, той обхваща цялото сърце.

– Това може да се отнесе и за завиждане на нечий успех или притежание, – намекна Добри.

– Няма значение точно от какъв род е ревността, – поклати глава Дарина. – Важното е да помолим Бог за по-голямо доверие, което ще помогне за гасенето на огъня.

Философа на групата Дамян започна малко от по-далече:

– Да предположим, че сте забелязали пламък в къщата си. Как бихте реагирали? Свивате рамене и си тръгвате …

– Да, да чакай да отминем, – обадиха се няколко гласа.

– Щяхте да го изгасите, – настървено продължи Дамян. – Защо? Защото знаете, оставен без надзор огънят поглъща всичко.

– Каквото и да си говорим, – обади се Христо, – не трябва да си играем с огъня.

И всички се съгласиха с него.

Огнян вървеше с приятеля си Пламен. Двамата тихо разговаряха.

– Признавам, че сме безсилни като хора пред нашите зависимости, – отбеляза Пламен. – Животът ни е станал неуправляем.

– Всички копнеем да се чувстваме значими, сякаш имаме стойност, – допълни Огнян, – а толкова много от нас се борят с чувството, че са недостойни.

– Това е една от причините да прекарваме толкова много време в опити да накараме хората да ни харесват и уважават, – уточни Пламен.

– Смятаме, че помагането на другите или постигането на успех ще запълни дупките в самочувствието ни, – усмихна се тъжно Огнян.

– Да, но животът не работи така, – наблегна Пламен.

Двамата повървяха малко потънали в мислите си.

Като събуден от сън Огнян каза:

– Никога няма да получим точна представа за собствената си стойност през очите на друг човек.

– За това трябва да се видим през Божите очи, – засмя се Пламен.

– Не си ли питал някога Бог: „Защо съм важен за Теб“? – Огнян повдигна вежди предизвикателно.

– Че то го пише в Словото Му, – отвърна Пламен. – Бог ни направи само малко по-ниски от себе си и ни увенча със слава и чест.

Огнян зададе следващия си въпрос:

– Откъде идва истинската самооценка?

Пламен беше готов с отговора, за това бързо каза:

– Това е вътрешно осъзнаване, че Бог, чието „ величествено Име изпълва земята“, дава на всеки от нас слава и чест само за това, че сме Неговото любимо творение.

– Ето за това трябва да помолим Бог, да ни помогне да коригирам отношението и поведението си, за да отразяваме колко ценни сме за Него, – тържествено обяви Огнян.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.