Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Камен бе вперил поглед в телефона си. Пръстите му се движеха много бързо по него.

Родителите му го викаха, но той не реагира.

Лиляна, съседката им, му подвикна:

– Камене, родителите ти ….

Момчето не вдигна изобщо глава.

Лиляна се замисли:

– Изглежда тук връзката е прекъснала отдавна.

Тончо, съпругът ѝ я попита:

– Каква връзка е прекъснала?

– Много често, когато децата поискат да поговорят с родителите си или желаят да им покажат нещо, тяхната реакция е, познай каква?

– След малко, сега не мога или зает съм, – ухили се Тончо.

– Лошото е, че това продължава дълго, – свъси вежди Лиляна. – И идва време, когато децата вече не се обръщат към родителите си и не ги чакат да намерят време за тях. А резултатът е плачевен.

– Права си, – съгласи се Тончо, – те викат децата си, но вече изобщо не ги слушат. Защо?

– Защото няма смисъл, – подчерта Лиляна.

– Е има и друга страна, – усмихна се Тончо. – Детето седи до тях, но е вече с телефона в ръка.

– И ние бяхме такива, – тъжно поклати глава Лиляна, – добре, че се усетихме на време. Днес нямаше да имаме диалог с нашите деца, ако продължавахме да ги игнорираме.

Двамата приятели отново се бяха събрали, да обсъждат и да споделят мислите си по един или друг въпрос. Днес на дневен ред бе ангажираността.

Марко наперено заяви:

– Ако не разбираме Божието дело в нашето творение, тогава нямаме истински смисъл в човешкото си съществуване.

– Ако нямаме истински Създател, – ухили се Митко, – ние сме някаква космическа случайност, дошла от нищото, отивайки за никъде.

– Все едно сме никой, без крайна отговорност или вечна ценност, – повдигна се на пръсти Марко.

– Е, това е депресиращо, – сбърчи нос Митко. – Хубаво е, че не е истина.

– Може да намерим временно удовлетворение в нещата и хората, но постоянно, дълбоко и пълно такова се намира само в правилната връзка с Бога, за Когото сме създадени, – добави Марко.

– Забележи, – отбеляза Митко, – не само нашето същество е създадено за Бога, но и делата ни са за Него. Ти и аз сме създадени, за да се посветим в служение на Господа.

– Това е така, – съгласи се Марко. – Например, Едемската градина не беше само място, където човек да живее, но и да служи.

Крум бе решил да се ожениш. Той смяташе:

– Намерил съм правилния човек, но защо Бог каза, че това не е моята съпруга?

Крум много харесваше това момиче, затова дълго се бори, но нямаше смисъл.

Един ден Бог му откри истинската съпруга.

– В началото не се чувствах влюбен в нея, – призна Крум, – но ще се подчиня.

Минаха години.

Един ден го попитаха:

– Какво мислиш за съпругата си?

Питащият знаеше, че Крум не бе влюбен в нея, когато се ожениха.

– Тя е прекрасна жена. Точно за мен. Когато се подчиних на Бога и се ожених за нея, намерих мир, цел и партньорство, които ме съпътстват и до сега.

Послушанието може да не е романтично, логично или лесно, но донася благодат.

Това, което Бог избира за теб, ще надживее, избраното, което смяташ, че е правилното.

Възможно е Господ да те призовава да се откажеш от нещо. Това може да бъде мечта, връзка или план.

Но помни едно, Неговото „не“ не те отхвърля, а те насочва към това, което отговаря на живота ти.

Теодор много се забави. Вън бе тъмно и студено, а него го нямаше.

Мина 12 часа, жена му сериозно се притесни.

Към един часа Теодор се прибра и кратко обясни:

– Откраднаха ми колата. Лягам си.

Жена му го гледаше изумена:

– Как можеш да бъдеш толкова спокоен? Наистина ли ти няма колата?

– Какво друго мога да направя? Паниката няма да промени нищо. Утре ще се оправям.

Теодор смяташе, че няма смисъл да се тревожи.

Той се надяваше, че полицията ще намери изчезналата му кола.

И това наистина стана.

Без значение с какво се сблъскваме днес, можем да се доверим на Бога. Той държи нашето бъдеще в Своите могъщи ръце.

Е, тогава можем спокойно да спим.