Селото на Георги се намираше близо до река. Хората там използваха малките си дървени саморъчно направени лодки, за да посещават други селища по течението по-надолу.

Предприемчивият Нено си бе направил кръчма на брега близо до водата. Там често идваха пиячите от околните села. Един от тях бе и Георги.

Днес бе продал стоките си надолу по реката и сега отиде при Нено да похарчи спечеленото за алкохол. Напи се, залитайки се качи в лодката си и се отправи към селото си.

Алкохолът толкова бе замаял главата му, че той не можеше да гребе и течението го отнесе.

Много пияни падаха в реката, но той остана в лодката.

Когато Георги се събуди, той се бе вцепенил от студ. Трудно раздвижи ръцете си, а след това загреба към дома.

Всички в къщи го бяха отписали, но той се върна.

По това време в селото им бе дошъл млад човек. Когато този младеж чу патилата на Георги му каза:

– Това е Божията любов проявена към теб. Христос пое греховете ни и умря на кръста вместо нас. На третия ден възкръсна …..

И младият човек му разказа подробно за спасителния план На Бога.

Георги го слушаше със зяпнала уста. Накрая каза:

– Толкова много съм пропилял от живота си бе да чуя това ….

Георги с целия си дом отвори сърцето си за Исус и отдаде живота си на Бога.

Милена си бе такава все се оплакваше и недоволстваше от нещо.

Посъветваха я:

– Иди на психолог.

И тя отиде.

Още от самото начало започна да се жалва:

– Нямам истински приятели, нямам добра заплата, нямам прилична кола, нямам приличен апартамент, нямам вече младост… И нямам надежда да има всичко това някой ден.

Психолога се усмихна и в отговор каза:

– Разбира се, не всичко можете да имате. А списъкът за нямането може да бъде продължен така: нямате сериозна неизлечима болест, нямате дългове за милиони, нямате отговорност за някого, за болен роднина или немощен старец. Не сте инвалид.

Милена бе изненадана от обрата на нещата, а психологът заключи:

– Има много неща, които нямате, но ако запишете това, което нямате, настроението ви ще се подобри незабавно. И ще се появи надежда, че това не само не съществува, но и никога няма да се случи.

Петър бе само на двадесет и четири години. Скоро бе завършил Библейски колеж. Той обмисляше сериозно къде трябва да започне работа, за да има успех начинанието му.

Спря се на една стара църква, която отдавна бе затворена. Върху прозорците и вратата ѝ бяха заковани дъски.

– Тази църква едно време наброяваше осемстотин човека и тази част на града се водеше за елитна, – разказваше му един възрастен човек от местните жители. – Но сега по-заможните се преместиха в големия град и останаха по-бедните, а църквата се разтури.

Петър намери останалите макар и малцина членовете на църквата и им заяви:

– Ще отворим църквата!

– Но от къде ще намерим достатъчно хора за службите? – обади се разтревожен един от събралите се мъже.

– В града ви има старчески дом, – започна Петър. – Вече се уговорих с управителя му да пусне за сега четиридесет възрастни хора, които пожелаха да посещават богослуженията в неделя.

В неделя освен хората от старческия дом имаше петима от старите членове на църквата.

Петър започна развълнувано и вдъхновено първото си слово:

– Ще организираме евангелизационна кампания в нашия град. Всяка вечер ще се събираме за молитва и ще разпределяме, кой кои улици да обходи, за да се срещне с живеещите там и да им предаде Благата вест. Така ще започнем да свидетелстваме на хората за Христос и Неговата любов. А в неделя ще се събираме тук за богослужение.

Един месец по-късно в неделя църквата бе посетена от двеста и тридесет човек. Но това не остана така. Повярвалите в Господа нарастваха много бързо. Това засегна и околните селища.

Година по-късно рядко можеше да се срещне човек в района, който да да не знае, какво Исус е направил за него.