Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Михаил се терзаеше. Той бе влязъл в извънбрачна връзка с девойка, а съвестта го изобличаваше мощно.

Един ден Михаил не издържа и отиде при пастира на църквата, която посещаваше.

Той призна пред него:

– Искам да живея правилно, според Писанието, но сърцето ми настойчиво ме дърпа в друга посока.

След като разказа случая си, Михаил млъкна, очаквайки да чуе недвусмислено осъждане на греха си.

Пастирът също мълча известно време.

– Завиждам ти, – каза накрая той.

Михаил се обърка:

– Как трябваше да разбирам думите ви? – попита той.

Пастирът започна да обяснява:

– В живота има много стълби, на всеки човек е дадена негова собствена. Стълбите представляват житейски предизвикателства и трудни избори. Предизвикателствата, пред които сме изправени, са стълби, които ни отвеждат до по-големи висоти. Колкото по-трудна е задачата, толкова по-висока е стълбата.

Михаил мълчеше и само поклащаше глава от време на време, а пастирът продължаваше да разяснява:

– Бог ти е дал това трудно изпитание, защото вярва, че можете да го преодолееш. Той ти е дал способност да го направиш. Само на много силни хора се дава такава трудна стълба. Сега разбираш ли защо ти завиждам?

Пастирът не укори Михаил, но напълно промени възприятието му за ситуацията, в която се намираше.

Михаил вече не беше грешна жертва на обстоятелства, които е извън неговия контрол, а по-скоро бе благословен с чудесната възможност да се изкачи по духовната стълба, чиито горни стъпала бяха по-високи от тези на повечето хора.

Неговото изпитание не бе източник на срам и страдание, а знак на специално доверие и благоволение от страна на Бога.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.