Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….