Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

На Янко щом му се зададеше проблем, той предпочиташе да бяга. По-лесно е.

Ето тези дни се скара с брат си и вместо да седне и да разреши въпроса с него, той побягна, заявявайки:

– Не, с него трудно мога да се разбера. Навярно ще ми отмъсти за това, което му направих.

Янко отиде при чичо си. Там нещата вървяха добре, докато един ден той сбърка.

И вместо да признае вината си и да поиска прошка от чичо си, той реши:

– Ще напусна незабелязано това място и ще се устроя някъде другаде.

Един ден Янко срещна доста силен противни, който му бе много ядосан. Ясно бе, че не може да го надвие, но този път не успя да избяга и трябваше да се бие с него.

Никой от двамата не победи, но крака на Янко пострада. Накрая се разделиха, като си стиснаха ръцете.

Янко не можа да се оправи и до ден днешен куца.

И защо бе всичко това?

Може би, за да не бяга повече.

Ако имате проблем, уплашени сте от това, как се развиват нещата или не сте сигурни как да постъпите в даден момент не бягайте, а се обърнете към Бога за помощ.

Той ще ви помогне и подкрепи.

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.

Небето бе обгърнато от пурпурен здрач. Бе време, когато следобедната дрямка бе минала, а разговорите на вечерта още не бяха започнали.

Боровете чернееха в небето, а всичко, което беше по-близко до земята, бе замъглено от смрачаването.

Чичо Григор бе седнал на пейката пред дома си и закачливо гледаше Иво.

„Младо момче е той, – помисли си той, – още хвърчи в небесата“.

– Много хора казват, че са християни, – каза Григор. – Ако питаш българите деветдесет процента от тях ще ти кажат, че са такива.

– Да, но много от тях живеят според собствените си правила, – спокойно отвърна Иво, – а не чрез доверие в Божието Слово.

– Това, което казват за тяхната си вяра и начина, по който решават да живеят, си е тяхна работа, – Григор леко се усмихна.

– Истинската вяра е нещо повече от думи, – заяви Иво. – Например, мога да ти се похваля, че съм най-добрият певец, но ако запея ще разбереш, че това не е истина. Нашите действия трябва да доказват вярата ни.

– И според теб каква е разликата между истинската и фалшивата вяра? – попита предизвикателно Григор.

– Ето в такова време, когато има много заболели, умират мнозина, има доста сътресение, – Иво закрачи въодушевено около пейката, – не трябва да позволяваме страховете да ни погълнат, а е нужно да приложим вярата си.

– И как става това? – иронично го погледна Григор.

– В Библията има хиляди обещания от Бог, – започна да обяснява Иво. – Те ни помагат да останем стабилни и силни.

– И как се получава достъп до тези обещания? – последва нов въпрос.

– Достатъчно е напълно да се доверим на Бога, – категорично отсече Иво. – Тогава истинската вяра ще доведе до отговор на молитвите ни и животът ни ще се промени.

– Като гледам теб, а и някои, които твърдят, че са силно вярващи в Бога, – засмя се Григор, – действията ви не подкрепят това, което казвате.

– Ако това отстрани изглежда така, – тъжно каза Иво, – трябва да се покая, че не живея според това, което вярвам.

Иво наведе глава и се разплака:

– Господи, помогни ми остатъка от живота си да го изживея така, че делата ми да говорят за вярата ми в Теб.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.