Дядо Радул постоянно имаше в джобовете си масльонка, прибор с машинно масло за смазване на различни елементи.

Щом минеше покрай врата, която скърцаше, намазваше с масло пантите ѝ. Случваше някоя порта трудно да се отваря и затваря, тогава масльонката отново влизаше в действие.

И така вървеше дядо Радул премахвайки трудностите и улеснявайки тези, които вървяха след него.

Някои казваха за него:

– Той е странен човек.

– Ненормален?

– Своеобразен и чудат.

А старецът продължаваше да пълни и изпразва масльонката си с масло, като смазваше всички места, които се нуждаеха от това.

Има много хора, чийто живот скърца със зъби и безжалостно трещи ден след ден. На такива нищо не им се отдава и изобщо не им върви. Те се нуждаят от масло на радост, нежност и внимание.

А вие носите ли със себе си такова масло? Готови ли сте да помогнете на ближния си, да смекчите тежката му участ?

Знаете ли, че смазката на одобрение много добре действа на отпадналите духом? Тя е утешение за отчаяните.

Маслото на милосърдието смекчава острите и твърди краища на ожесточеният живот, следствие от греха. Хора, които са го получили стават по-меки и податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителят.

Какво чакате? Не се бавете! Този, човек може повече да не го срещнете, за това побързайте да му помогнете!

Тя не бе голяма църква, но изпрати група мисионери до едно от най-отдалечените села. Изпратените успяха да организират малко общество, покланящо се на Христос.

Скоро броя на хората нарасна и се заговори активно:

– Хайде да си построим молитвен дом.

– Но къде ще го построим?

– Знаете ли, – обади се един възрастен мъж, – край селото ни има руини от стар затвор. Можем върху тях, след като разчистим да си построим църква.

Веднага всички се съгласиха и обещаха кой с каквото може да помогне. Специално бе решено:

– Да се запазят камъните. Те ще са необходими за строежа.

Докато отместваха камъните един по един, пред тях се откри малък отвор. В него имаше малка метална кутийка. Когато я отвориха, вътре намериха грижливо сгъната бележка. В нея пишеше:

„Ние сме група християни, принудени от нашите палачи да вземем камъните от нашата църква и да построим с тях затвор. Молим се всеки ден, тези камъни още веднъж да бъдат използвани за изграждането на църква“.

Когато се почувстваш жалък и безсилен, Възкръсналият Христос е готов да разкрие силата Си чрез теб. Всяка една област в живота ти, която ти се струва незначителна, е точно такава, в която Господ иска да направи още едно възкресенско чудо.

Исус е извършил най-великите Си чудеса сред  съвсем обикновени хора, в  незначителни градове и в нелигитимно време. По-голямата част от тях не са извършени в храма на Йерусалим, а в краищата на малки села.

Ако си на някое незабележително и неизвестно място, знай, че то може да е идеалното, за да се прояви възкресенската сила на Бога.

Когато започнеш да споделяш Евангелието със самия себе си всеки ден, ще започнеш да виждаш възкресението в най-обикновените дни, места и хора.

Хладната вечер бе предвестник за настъпващите студове. Едва забележим дим се издигаше от комините. Хората се бяха прибрали край топлите си огнища.

Дядо Марин седеше до печката, грееше измръзналите си ръце и разговаряше с внука си Калин, млад строен младеж, който обичаше да спори и оборва всеки, който  му е насреща.

Гласът на старецът звучеше приглушено, но твърдо:

– Ние измисляме умни извинения защо да не следваме мисията, която Господ ни е дал – „да отидем до краищата на земята и да разпространим Евангелието“.

– Дядо, аз наистина не знам добре Библията. Какво ще си помислят там за мен? Не искам да говорят зад гърба ми. Може да загубя работата си! Нека някой друг да го направи.

– Страхът е голям „мотиватор“, той ни потиска и спира. Когато Бог видя страха в сърцето на Йеремия му каза: „Не се страхувай от тях.“ Библията учи, че „страхът от Бога е началото на мъдростта, а страхът от човека туря примка“.

– Дядо, човек не може да не се страхува. Той най-малкото се влияе от мнението на околните, защото не иска да му се присмиват. Не желае да се чувства отхвърлен и ненужен.

– Позволи вярата да преодолеете страховете ти, – насърчи го дядо Марин. –  Бъди послушен на Бога. Той няма да те остави, ако откликнеш на Неговия призив. Ще пази гърба ти!

– Нима Господ може да протегне ръката Си, да докосне устните ми и да сложи думи в устата ми? – недоверчиво поклати глава Калин.

– Ако не го направи, ти си безсилен да изпълниш поставената мисия.

– Как може реално да ги постави в устата ми?

– Чети и изучавай Библията. Запази Словото в сърцето си. Отделяй време да общуваш с Бога чрез Библията и в молитва.

– И това е напълно достатъчно? – Калин скептично присви устни.

– Тъй като Духът Му в голяма степен обитава в сърцето ти, думите Му ще достигнат до устата ти и страхът ще избледнее.

Калин мълчеше, опитваше се да проумее чутото.

– Бог никога не ни призовава да направим нещо, за което не ни е дал право да го извършим, разбира се ако сме съгласни да го изпълним. Когато отношенията ти с Него се задълбочават, ти получаваш по-трудни мисии.

– Добре, но коя е основната цел?

– Целта ти на земята е да изявиш Божията любов към изгубения и умиращ свят. Твоята мисия те очаква! Отвори ушите и сърцето си пред Господа и бъди развълнувани от новото, което ти предстои, като Му служиш с дух и истина.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

 Един млад християнин се оплакал:

– Не зная как най-добре да изпълнявам своето служение.

Един възрастен вярващ в Бога човек го посъветвал:

– Представи си, че не е твое ….. В края на краищата, всеки знае как най-добре се извършва чуждото служение.