Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Една красива елегантна и спокойна жена се разхождаше с съпруга си. Двамата се бяха хванали за ръце и се усмихваха щастливо един на друг.

Всички мъже, които ги срещнаха им завиждаха:

– Ето това е жена, – възкликна едър и як мъж. – Възрастта ѝ сякаш се е стопила, а не е много млада.

– Защо моята жена не изглежда така? – попита друг.

Намери се и кой да отговори:

– За жената човек трябва да се грижи и да я пази като голяма скъпоценност. Той не трябва да я обижда, а да я хвали и когато сбърка да я насърчава. Не бива да сваля на крехките ѝ плещи цялата черна работа. По-добре да я прегръща, целува и обича. Да я защитава и утешава.

Един старец не се стърпя и също коментира:

– До всеки женен стои възрастна красавица, когато тя има на кого да разчита и да се облегне в трудна ситуация – своя мъж.

– Е, има и самотни красиви дами или такива, които са запазили красотата си и достойнството си в нещастния си брак, но честно казано не съм срещал такива жени, – смутено добави мъж на средна възраст.

– Трябва да се грижиш за жена си още, докато е млада и тя ще си остане умна и красива, – кротко обясни мъж с прошарени коси и големи още не побелели мустаци. – Външността на жената и нейният характер много зависят от това, как се обръщат към нея.

– Така е, – съгласи се трети. – От добрите думи, засиява и се подмладява, от прегръдките, тя става още по-стройна, а от целувките по-красива и добра ….

Млад мъж се усмихна и въпреки малкия си опит прибави:

– Когато видиш възрастна жена, веднага разбираш, какъв е мъжът ѝ, добър или не.

– Мъжът сам трябва да избере, каква жена иска до себе си красавица или чудовище, – тъжно поклати четвърти.

– Жените се нуждаят от много топлина и ласки, с добри думи да ги подкрепяме, а за всичко останало, нужно е да се прощава. Любовта може много неща да прости …, – тъжно навел глава, потропвайки с бастуна си, бавно се отдалечаваше немощен старец.

Огнян вървеше с приятеля си Пламен. Двамата тихо разговаряха.

– Признавам, че сме безсилни като хора пред нашите зависимости, – отбеляза Пламен. – Животът ни е станал неуправляем.

– Всички копнеем да се чувстваме значими, сякаш имаме стойност, – допълни Огнян, – а толкова много от нас се борят с чувството, че са недостойни.

– Това е една от причините да прекарваме толкова много време в опити да накараме хората да ни харесват и уважават, – уточни Пламен.

– Смятаме, че помагането на другите или постигането на успех ще запълни дупките в самочувствието ни, – усмихна се тъжно Огнян.

– Да, но животът не работи така, – наблегна Пламен.

Двамата повървяха малко потънали в мислите си.

Като събуден от сън Огнян каза:

– Никога няма да получим точна представа за собствената си стойност през очите на друг човек.

– За това трябва да се видим през Божите очи, – засмя се Пламен.

– Не си ли питал някога Бог: „Защо съм важен за Теб“? – Огнян повдигна вежди предизвикателно.

– Че то го пише в Словото Му, – отвърна Пламен. – Бог ни направи само малко по-ниски от себе си и ни увенча със слава и чест.

Огнян зададе следващия си въпрос:

– Откъде идва истинската самооценка?

Пламен беше готов с отговора, за това бързо каза:

– Това е вътрешно осъзнаване, че Бог, чието „ величествено Име изпълва земята“, дава на всеки от нас слава и чест само за това, че сме Неговото любимо творение.

– Ето за това трябва да помолим Бог, да ни помогне да коригирам отношението и поведението си, за да отразяваме колко ценни сме за Него, – тържествено обяви Огнян.

Дамян притича до приятеля си Тошко, потупа го по рамото и попита:

– Чел ли си „Властелинът на пръстените“? Грандиозна книга. В нея има пътешествия, приключения, приятелства, битки. Там има и един необикновен пръстен. Колко е хубаво да си част от тази приказна земя.

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че би могъл да бъдеш смел воин от величествено Царство, без да се занимаваш с пръстени?

– Къде е уловката и какво ще ми поискат в замяна? – повдигна вежди учудено Дамян.

– Уловка няма, а само протегнатата Царска ръка с белези по нея, – засмя се Тошко. – Той лично те е избрал да живееш с Него в Царството Му и е покрил всички разходи по пътуването ти от твоята мрачна страна до Неговото светло царство.

Дамян запази мълчание.

– Дали ще заживееш там е въпрос на избор, а той е само твой, – продължи Тошко.

– Не съм много сигурен, – смънка Дамян.

– Дори и да мислиш, че нямаш нужда от друго царство, понеже твоето си е добро, от опит ти казвам, че Неговото е по-прекрасно, отколкото можеш да си представиш.

Петя копнееше за мир и спокойствие.

– Мразя конфликтите искам сигурност и стабилност, – каза си тя. – Понякога се чувствам смазана от всичко, което се случва около мен и е извън моя контрол.

Не смееше да включи радио или телевизия, защото новините говореха само за конфликти, болка или кризи. Войни и стълкновения тук и там. Безредици и сблъсъци.

Искаше ѝ се да изкрещи:

– Спрете! Всичко това ме подлудява.

Тя наведе глава и се замисли:

– Как може да се намери мир посред бурята?

Опитът ѝ не бе голям, но тя бе открила един сигурен начин да получи мир в сърцето си.

Усмихна се и възкликна:

– Разбира се, това е толкова логично. Просто трябва да се обърна към Принца на мира. Да, Той е моят мир.

Божият мир не винаги веднага успокоява бурята, но ни осигурява спокойствие в душите ни, докато сме в нея.

Това е мирът, но той е извън нашето разбиране.