Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Когато бащата на Боби повярва в Бога, всичко в дома им се промени. Този едър и як мъж започна да води цялото си семейство на църква, дори запя в хора.

Настъпи Рождество и в църквата бяха приготвили мюзикъл.

Йосиф и Мари бяха облечени в халати, а на главите им имаше навити кърпи.

Семейството се движеше от врата на врата и чукаше, за да намери място да се настани, но нямаше никъде такова.

Стигнаха и до на една странноприемница. Излезе ханджията, огледа двойката и отсече твърдо:

– Няма стая!

Боби веднага си помисли: „Този ханджия е голям злодей. Исус дойде на Земята, за да спаси целия свят, а този човек го настани в плевня“.

Колко добре чувстваме, като си казваме:

– Ние не сме като този ханджия.

Ако Исус дойде на земята, не бихме го изхвърлили по такъв начин.

Минаха години. Боби порасна и разбра, че ханджията от странноприемницата във Витлеем не беше лош. Той бе обикновен човек. Когато Мари и Йосиф почукаха на вратата му, наистина нямаше свободни стаи.

Един ден, когато Боби разговаряше с пастира, сподели мислите, които са го вълнували в детството му и как нещата са се променили.

– Знаеш ли, – засмя се пастирът, – Този ханджия му даде място, но не му даде мястото.

Колкото повече години наблюдавам този ханджия в евангелската история, виждам, че понякога започвам да приличам на него. Той по-скоро е като всички нас.

Докато празнувате Рождество тази година, спрете и помислете:

– До колко съм освободил място за Исус? Не просто място, а мястото в нашето сърце!

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.