Стефка бързо се убеди, че се е сдобила не просто с домашен любимец, а с нещо повече от това.

Подариха ѝ куче, което тя нарече Пепи.

Животното доказа не веднъж, че главата му е пълна с разнообразни лудории.

Един ден Пепи успя да затвори котката, живееше в този дом много преди това, в собствената си клетка.

Тя не бе особено щастлива от случилото се и непрекъснато мяукаше, докато бе освободена от „затвора си“.

За разлика от нея Пепи бе много радостен.

Той се усмихваше, осъзнавайки, че нападението и затварянето е сто процента успешно.

Стефка галеше новия си любимец и усмихвайки се казваше:

– Как можеш да му се ядосаш. Вижте колко е сладък!

Георги не вярваше в Бога. Той бе категоричен:

– Няма Бог.

Посети една неделя църквата , която му предложи негов приятел и вярванията му се разклатиха.

Той често се хвалеше:

– Пея много добре.

И този ден в църквата, когато всички около него запяха, той първо не осъзнаваше какво точно пее, но изведнъж осъзна значението на думите.

Този път Георги извика, докато пееше:

– Най-големият грешник съм аз. От този момент наистина вярвам в Исус.

Представете си! Този който не беше проронил нито една сълза след смъртта на баща си и сина си, стоеше в църквата и плачеше.

След това събранието изпя химна „Велика благодат“.

– Знаех, че нещо ми пречи, – каза Георги.

Той изведнъж осъзна, че нещата, които бе правил като употреба на наркотици и алкохол, не са го довели до смърт, болест или затвор.

Това е Божията благодат, която бе действала в живота му.

– Сега разбрах, кой е Исус и реших да го приема, – разклати разгорещено глава Георги.

Когато приемем Божията благодат, ние също получаваме пълно прощение.

Бог ни освобождава от нашия грях и възстановява връзката Си с нас.

Това е невероятна благодат!

Андрей и Мария работеха усърдно. Стараеха се да бъдат справедливи и честни. Казваха истината, дори да бе в техен ущърб.

За награда бяха несправедливо обвинени. Никой не ги защити. Те бяха осъдени и попаднаха в затвора.

Между четирите стени на килията се чувстваха разбити.

Андрей бе помръкнал нацяло:

– Очаквах, че Бог ще ни изведе от тези обстоятелства и че с радост ще обявим победата на истината…. Чувствам се изоставен от Господа.

Мария го подкрепяше в този труден момент:

– Сега сме отхвърлени, но ние имаме Неговата светлина. Нека уповаваме на името Му и да разчитаме напълно на Бога.

Минаха много много месеци, докато ги оправдаят и пуснат от затвора.

Тогава Андрей си спомняше:

– Бог ме учеше, да не гледам на чувствата си, възприятията и обстоятелствата. Разбрах, че дори, когато се страхувам, трябва да се подчиня на Господа и да разчитам единствено на Него.

В каквато и да сме ситуация, Бог няма да ни изостави. Може да не Го усещаме винаги, но Той е обещал, че ще бъде с нас.

Така нашата вяра укрепва в изпитания и болка.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

Хашим бе осъден на смърт чрез обесване, защото бе наръгал с нож 21 годишният Хасан.

На родителите на убитото момче бе казано:

– Вие трябва да бутнете стола, на който убиецът на сина ви стои.

Майката на Хасан твърдеше категорично:

– Няма да му простя. Ще бутна стола под него.

Но колкото повече наближаваше денят на изпълнението на присъдата, толкова повече тя се разколебаваше.

За това си имаше и причина.

На свои приятели и близки тя бе разказвала следното:

– Сънувах сина си, който ме молеше да не отмъщавам, а да простя. ….. Трудно ми беше. И в съня му казах, че не мога … Два дена по-късно пак го сънувах , но той не искаше да разговаря с мен. Бе ми обърнал гръб.

В деня на наказанието, майката на Хасан се приближи до убиеца на сина си и вместо да ритне столчето под краката му, тя се разплака.

След това се обърна към съпруга си е тихо прошепна:

– Свали примката от врата на Хашим.

Изведнъж майката на Хасан усети как тежкият камък в сърцето ѝ се стопи.

Тя му прости, но държавата го осъди на доживотен затвор.