Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.

Мартин страдаше много. На лицето му бе изписана безмерна мъка.

Видя го дядо Георги и го попита:

– Защо си толкова тъжен, младежо?

– Не знам какво ще стане с мен, – каза Мартин. – Повече от хиляда пъти се заричам да живея благочестиво и никога не спазвам обещанията си. Сега вече не го правя, защото не мога да изпълня дадената дума.

Дядо Георги съчувствено го погледна, а Мартин продължи:

– Ако Бог не бъде милостив заради любовта на Христос, то няма да има за мен щастливо отпътуване, когато ще се разделя с този свят. Няма да стоя пред Него със всичките си обещания и добри дела, ще погина.

Мисълта за Божия съд ужасяваше Мартин.

Дядо Георги знаеше къде да намери спокойствие и го посочи на притеснения младеж:

– Защо се измъчваш от тези спекулации?…. Погледни на раните на Исус, на кръвта Му, която е пролял за нас, там ще откриеш Божията благодат.

Мартин въздъхна дълбоко, а старецът продължи:

– Вместо да се измъчваш от греховете си, остави се в ръцете на Изкупителя. Вярвай в Него, в праведността на живота си и в изкуплението чрез Неговата смърт. Не се свивай отзад. Бог не ти се сърди, просто слушай Божия Син.

– Но как мога да го направя? – попита озадачен Мартин. – Къде мога да чуя, как Божият Син ми говори?

– В Библията, – каза дядо Георги.

Така Мартин започна да изучава Свещеното Писание. Той размишляваше върху думите в текста и истината започна да му се открива.

Накрая Мартин разбра и възкликна:

– Праведността, от която се нуждаем, за да застанем пред светия Бог, не е праведност, която можем да постигнем чрез собствените си усилия. Всъщност това изобщо не е човешката праведност, а божествена и тя става наша в резултат от Божията благодат. Нашата роля е, просто да я получим чрез вяра и да живеем с увереност в Божиите обещания.

Воден от тази светлина, Мартин откри, че пасажите от Библията, които преди това го тревожеха, сега го водеха до успокоение.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

По цялата територия на Нова Англия са разпръснати стотици тайнствени долмени и каменни сгради. Има много спекулации относно това кой е създаден тези структури.

Някои смятат, че това са местните американци, другият – най-ранните заселници, а трети скандинавците и ирландските монаси.

Един от най-впечатляващите изкуствени долмени е разположени в Аптон. Той е построен на хълм, има дълъг коридор, който води в куполообразно помещение.

Този, който е създал Аптонският долмен е притежавал знания в областта на астрономията и зидарията.

По време на лятното слънцестоене слънчевите лъчи падат директно върху входа на долмена, така че вътрешната купол отлично се осветява.

Сред археолозите има хора, които смятат, че изграждането на долмена е извършено от ирландски монаси. Според тях, този долмен има поразително сходство с моделите открити в Ирландия от VIII век преди новата ера.

Университетът в Хонг Конг по поръчка на City Bank е преброил милионерите в своя град. Получила се е внушителна цифра.- 601 хиляди човека имат състояние поне 1 милион хонконгски долара. Дори и някои от респондентите да са превишили резултатите, просто е невероятно, че 11% от пълнолетното население на Хонг Конг, което е около един на всеки десет възрастен жител на града, са милионери.
В признаците на милионера влизат: солидна възраст, средната възраст на милионерите е 50 години; следва принципа „пари правят пари“ или спекулации с жилища, болшинството от богатите правят сделки на фондовата борса или в сферата на недвижимите имоти; а също така и увереност, че не е нужно да се работи до преклонна възраст. 90% от анкетираните възнамеряват да се пенсионират на 65 години или по-малко.
Човек не може да каже, че броят на тези милионери, всеки десети възрастен жител на Хонг Конг, е малък. Средното им състояние, ако се отчита и недвижимите им имоти, достига до 13 милиона долара на човек.
Остава да обобщим – Хонг Конг много повече от другите градове е достоен за титлата „Град на милионери“.