Архив за етикет: калпак

Алтернативата

На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Проверката

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Журналистически трик

originalВалеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

В първите дни на нашата свобода

indexКакви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Благодарност

imagesЗимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“