Архив за етикет: възгласи

Издържливост

Това бе една мъчителна вечер за Милен. Съпругата му Галя многократно изпращаше своя герой Марио да пада в една и съща яма пълна с лава.

Всекидневната се превърна в бойно поле. Пронизителен вик и разочарование изпълваха стаята.

Милен бе безкрайно толерантен. Той едва сдържаше напрежението, натрупало се вследствие на желанието да извика:

– Само скочи малко наляво.

Вместо това той стана опора, осигуряваща безмълвно рамо, на което да поплаче обезумялата му съпруга.

Стаята се тресеше от сърцераздирателните викове на Марио, който умираше в огнената лава отново и отново.

Съседите непрекъснато чуваха:

– Game Over, – макар и доста слабо, достигащо до тях през стената.

Милен наблюдаваше съпругата си и се питаше:

– Възможно ли е да се намери цел или смисъл в един продължителен цикъл от виртуална смърт в лавата?

Най-накрая Галя успя и Марио невредим прескочи ямата.

В стаята се чуваха ликуващи възгласи и плач от радост.

Е, може би това ще наречем издръжливост. Вероятно тя би била вдъхновение за съпрузите, които гледат как съпругите им ужасно играят видео игри.

Укрепете се и погледнете към Него

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.

Просто да си там

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

Толкова жадуваното Съединение

417678417През 1884 г. изтича пълномощията на Алеко Богориди като управител на Източна Румелия. Либералите искат той да получи втори мандат, но Русия успява да наложи кандидатурата на Гаврил Кръстевич.

С подкрепата на новия управител Кръстевич и лозунга за Съединение Народната партия печели изборите, проведени през септември 1884 г. Но Русия не е склонна да подкрепи обединение на България. И тъй като Народната партия не може да се противопостави на Освободителката, тя се принуждава да се откаже от обещанието си. Затова е наречена “лъжесъединистка”.

Така Либералната партия застава начело на съединисткото движение.

Идеята за обединение се подема от македонски комитети, създадени в София, Варна, Русе, които се тревожат за съдбата на българите в Македония.

През 1885 г. нещата се променят в благоприятна посока, но само вътре в страната. Нито една велика сила не желае промяна в положението на Балканите. Независимо от това българските национал революционери от доосвобожденския период решават, че времето за изчакване е изтекло.

През февруари 1885 г. Захари Стоянов в Пловдив организира Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Основната задача и на този комитет е да подготви освобождението на македонските земи, а след това да се погрижи за обединението на Източна Румелия с Княжество България.

В средата на 1885 г. оценявайки ситуацията БТЦРК на свое заседание на 25 юли в с. Дермен дере, днешен Първенец, изоставя първата цел като нереалистична и съсредоточва усилията си върху втората.

Движението за обединение не получава подкрепата от управляващите  в Княжество България и Източна Румелия, защото те се съобразяват с руските съвети за умереност.

Въпреки това Захари Стоянов започва организационна и пропагандна подготовка за Съединението, като впряга в тази задача пловдивския вестник “Борба”. В организацията влизат много източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, …. Най-накрая съгласие дава и българският княз Александър I Батенберг.
Началото на акцията за Съединението е предвидено за средата на септември 1885 г., но спонтанните вълнения го ускоряват. Още на 5 септември бунтовнически чети завземат някои селища.

На 6 септември 1885 г. в Пловдив войската обсажда конака и арестува главния управител Г. Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!” се обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставя се временно правителство, което официално кани княз Александър I да признае Съединението. Той го прави с Манифест в Търново на 8 септември.
Радостта е всеобща. Така без особени проблеми и кръвопролития се извършва обединението на българските земи.

Придобиване на „сила свише”

imagesМетафора за „обличането със сила”, показва, че учениците на Исус Христос преди деня на Петдесетница са все още са уязвими, немощни, както всички останали хора. А битката с врага на неверието и  благовестяването на Словото за възкръсналия Христос са доста сериозни дела.

„Сее се в немощ, възкръсва в сила”.

Това „обличане със сила” не става от човека, а „отгоре“, от Бога.

„Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските истории и в емоционални възгласи, а в реални постъпки, дръзновение и самопожертвувателност.

Това изпълване, премахва влиянието на греха. Силата на греха не се побеждава със спазване на правила и норми на поведение, няма значение колко са религиозни или църковни.

Човек съгрешава, когато върши неугодни дела на Бога. Победата над греха става чрез покаяние и израстване чрез Святия Дух.

За какво се дава тази „сила свише“? Заради едно единствено нещо. Да бъдем свидетели за Бога в семейството си, на работното място, в етноса си и „до края на земята”.