Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.

Небето бе ясно. То бе осеяно с безброй искрящи звезди, които любопитно наблюдаваха земята.

Овчарите бяха край стадата си и внимателно следяха дали някой или нещо може да им навреди. Нали бяха поверени на техните грижи.

В далечината се виждаха светлините на града. Там вечно цари шумна суматоха. Какво да се прави, когато в града идваха повече хора, отколкото той можеше да побере.

В чистия нощен въздух се разнасяше опияняваща музика от няколко музикални инструмента. Женски глас тихо пригласяше.

От селския хан се чу как вратата бе затръшната. Някой остана без подслон.

Изведнъж едно бебе заплака. То не бе обикновено дете, защото отвори небесната двери и обещанието се изпълни.

Надеждата, която се роди тази нощ, продължи да се предава през годините, достигайки до всеки от нас, обгръщайки ни с възвишена, неземна любов. Тя ни кани отново да възобновим разрушената връзката с нашия Създател.

Йосиф бе майстор дърводелец със златни ръце. Хората не само от Назарет, но и от околните селища го познаваха.

Една сутрин Йосиф натовари магарето си с багаж, а на гърба на животното посла меко. Излезе и Мария, съпругата на Йосиф. Тя бе бременна. Йосиф внимателно настани жена си да седне на магарето и тръгнаха.

Цяла седмица им отне докато стигнаха до Ерусалим, но това не бе края на пътешествието им.

Вечерта Йосиф сподели с Захари, у когото бяха отседнали:

– Сутринта ще трябва да продължим за Витлеем.

– Мария е бременна не рискуваш ли много, отново да тръгнеш на път? Тя е толкова уморена. – угрижено го погледна Захари. – Всичко може да се случи по пътя.

– Не за удоволствие съм тръгнал, – въздъхна тежко Йосиф. – Императорът е решил да преброи поданиците си, издал е указ за това. Всеки трябва да бъде отбелязан в книгата за преброяването в родния си град, а аз съм от Витлеем.

– Внимавай и се грижи за Мария, – посъветва го Захари, преди да тръгнат.

Йосиф и Мария пристигнаха късно вечерта. Трябваше да пренощуват някъде. Йосиф почука на портата на хана.

– Няма места, – каза собственикът. – Много хора дойдоха днес в Давидовия град.

– Уморени сме от дългото пътуване, земляк, а и жена ми очаква дете, – в очите на Йосиф се четеше молба. – Тя не може да спи на открито.

Собственикът се почеса по тила.

– Приятел, попаднал си в най-голямата възможна навалица. Малоумен и смахнат е този император в Рим, дето не оставя жените спокойно да родят по домовете си. Дори не знам как да ти помогна. Във всеки двор във Витлеем е пълно с хора, едва ли някой ще те пусне. Но имам плевня в една пещера в планината. Добитъкът не е там, всички са на полето. Чисто е, а и извор има наблизо. Ако искаш, там можете да прекарате нощта.

Какво можеше да стори Йосиф? Натовари багажа и качи Мария на магарето. След това бавно тръгна към пещерата, към която го бе упътил ханджията.

През нощта Мария роди син.

Беше тиха звездна нощ. Овчарите се бяха сгушили край огъня. Животът им така неусетно се изнизваше, в непрекъснато безпокойство около непокорните или болни овце.

Изведнъж ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия. Те се уплашиха много.
Но Божият пратеник им каза:

– Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът – ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли.

Внезапно заедно с ангела се появи множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки:

– Слава на Бога във висините и на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.

Щом ангелите си отидоха, овчарите си рекоха един на друг:

– Да отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало.

Те побързаха натам и намериха Мария, Йосиф, и Младенецът лежащ в яслите. И разказаха каквото им беше известено за това детенце.

Овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели.

Мъдреци водени от звездата дойдоха до мястото, където беше детето. И като влязоха в пещерата, видяха детето с майка му Мария. Паднаха и Му се поклониха. Отвориха съкровищата си и Му принесоха дарове, – злато, ливан и смирна.

И понеже бяха предупредени от Бога насън да се не връщат при Ирод, те си отидоха през друг път в своята страна.

Славна надежда дойде в тази прекрасна нощ за нашият покварен и развратен свят: „Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото“.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Думата цирк произлиза от прилагателното „кръгъл“ –  circus.

Понятието цирк може да се срещне не само в европейската култура, но и при народите на Азия и Африка. Даже у вожда на ацтеките Монтесума испанецът Кортес открил  музей с чудовища. Марко Поло се възхищавал на лъвове, които се кланяли на великия хан.

През всички времена в двора на управниците винаги е имало астролози, некроманти, шутове и странстващи акробати с дресирани животни. Именно по това време се е зародил цирка. Може да се каже, че всички управители са си имали свой собствен цирк.

Циркът за древните римляни, е едно от най-грандиозните събития и зрелища по това време. Основният интерес на зрителите бил прикован към състезанията с колесници. След това се появили и други атракции като борби на гладиатори и такива с животни.

Циркът в Древния Рим е изиграел значителна роля. Той е бил единственото забавление за хората.

Внукът на Кловис I, след разпадането на Римската империя организирал цирк в Париж. Хората са можели да видят  жонгльори и акробати, шутове и клоуни, но цирка не станал популярен и скоро бил закрит.

Нещо подобно на съвременния цирк се е появил във Франция през 18 век. През 1774 г. двама ездача от Англия организирали представление с клоуни и дресирани животни, а също и пантомима.

Може да се каже, че родното място на съвременния цирк е Франция, или по-скоро Париж, от където цирковите представления се разпространяват из Европа.