Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.
Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот. През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.
Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.
Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.
Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…
Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.
Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.
Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.
Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.
Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.
Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.
Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.
По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.
Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.
Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…
Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.
Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:
– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…
В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…
Един от руските офицери бе поискал от една жена:
– Молоко.
Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.
В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:
– Свежую булку.
Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:
– Не може!
– А зачем? – попита сърдито руснака.
– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.
Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.
Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:
– Бабушка, у тебя есть спички?
След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.
Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.
Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.
