Опустошението свърши. Грозно стърчаха развалини от разрушени сгради, а там някога цъфтеше живот.

Много жици бяха прекъснати и в оцелелите домове отдавна нямаше ток. Те тънеха в сумрак, но хората не се отказваха да ги използват за защита срещу студа през нощта и яркото слънце през деня.

Общината реши да възобнови електричеството във всеки оцелял дом. Само след една седмица светнаха лампите.

Но това не стана празник за хората. Те бяха ужасени.

– Боже, в каква непоносима мръсотия сме живели.

Празни, прашни и без гърла бутилки се търкаляха по пода. Подгизнали, разкъсани и мухлясали хартии бяха пръснати навсякъде. Имаше и изгнили неразпознаваеми предмети… Цареше пълен безпорядък.

– По-добре да изгасим лампите, отколкото да гледаме всичко това.

Тези хора свикнали повече с тъмнината и нещастието си, поискаха да се скрият от това, което им разкри светлината. Тя ги изобличи за нехайството и безделието им, затова те я намразиха.

Светлината им разкри до каква степен са затънали в тинята на нежеланието си да променят нещата. Те предпочетоха да затворят очи пред истината и да избягат.

Колко много хора живеят в прашните си и занемарени жилища, като се оправдават с недостиг на време, но това е нищо в сравнение със скандалните, неприятни и грозни мисли и думи излизащи от устата им.

Да се откаже човек от душевната си тъмнина е много трудно.

По му е лесно да се успокои с мисълта:

„Всички хора около мен са непочтени, лъжат, хитруват, мошеничестват, мамят и се развращават. Тогава защо точно аз трябва да се променям? Тази светлина само ми пречи да водя обичайния си начин на живот, по-добре да я няма“.

Това е въпрос на избор, който може да се коригира към добро, ако всичко е оставено в ръцете на Бога. Само така може да се предопредели безпогрешната и правилна посока в живота.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Момиче със зелени, наивни, широко отворени очи. С тяло налято от соковете на пролетта. Все още нежно и примамващи към себе си. Все още чисто и живо.

Тя развълнувано ви разказва за своята любов, за нещо смешно или за безпомощното момче в своя курс, което тя покровителства като майка и го угоява със супа и палачинки.

–  Вие смятате ли да сключите брак?

– Не, какъв брак… …. Първо трябва да се изуча, твърдо да стъпя на краката си, да започна да изкарвам пари, жилище да си намеря. Та ние сме още студенти ….

Програмата заложена в това момиче от родителите и обществото е по-силна от думите, които бих искала да ѝ кажа: „Целият свят сега е за теб“.

Какво да кажа, ако системата здраво я държи в ръцете си, пие младите ѝ сокове, които са предназначени за друг, а тя отдава всичко, дори безразсъдството на младостта си.

А за нейните родители, които вече са преминали през живота си, какво им предлага системата, да събират  реколта от червиви плодове свързани с проблеми, болести и чувство на опустошение.

Кои вече мисли за бъдещето на своите деца и търси други начини, други пътеки, които още не са отъпкани, превърнали се послушен път, а истински. .. живи … и естествени.

Възможно е да ме чуете.

Не е нужно да ви разказвам за жените, които са уморени, изтощени, изгубени, раздразнени, опустошени и с празни очи. Те са на повече от четиридесет години, въпреки че проблемите на жените се появяват още по-рано, когато са още на 30. Наблюдава се същата празнота и разочарование от живота. Тя вече е видяла всичко в него и не вижда причина да живее повече.

В девойката се насърчава отговорността, ангажираността, усърдието, интелигентността, готовността за усвояване и възпроизвеждане на мислите на другите хора, желанието да даде удоволствие на някой друг, които същевременно  нарушават собствената ѝ природа.

Не ви ли се струват, че много от тези качества са мъжки – дисциплината и прекомерното натоварване с отговорност убиват момиче в девойката и бъдещата жена.

Жена може да се възстанови, да преодолее всякакви трудности, да успокоява, да дава любов и майчинска топлина. Но тази способност се проявява, когато жената е жена, такава, каквато е създадена.

Не е нужно тя да се втурва към матрицата на изкуствената система, да получава дипломи, парчета хартия и да губи силата си, изтощавайки и опустошавайки живота си, докато достигне до разбитото дъно на собствените си надежди.

Има изход. Всеки може да го намери. Но всяка жената трябва да осъзнае, да се дръпне от матрицата и да заживее истинския си живот.

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Сред зейналата празнина, от отсечени дървета, ме налегнаха мрачни мисли.

Колко много години ще трябват на тази гора, да заличи раната, която ѝ е нанесена за броени часове?

Много от нас може би няма да ги има, когато над прерязаните дънери ще се извисят отново високи дървета, които ще възстановят величествените си корони.

Природата  бавно и търпеливо, без да престава, упорито възстановява това, с което минаващият през нея човек я наранява и загрозява. Тя е великодушна, но последствията са пагубни за нас.

Приема капризите ни, но ни наказва за опустошенията, които без да се замисляме, ѝ нанасяме.