Христо бе убеден:

– Трябва да вършим добри дела.

– Да направиш нещо добро ….. с това съм съгласен, – заяви Трифон, – но да извършваш добрини, за да те видят, според мен е сериозно провинение.

– За това лицемерието отблъсква хората, – поклати глава Христо. – Когато людете влизат в църквата, трябва да видят Бог, а не да възприемат пастира или тези, които в момента са на амвона, като изключителни индивиди.

– Необходимо е да бъдем особено внимателни, – наблегна Трифон – когато се опитваме да бъдем добри.

– Че какво му е лошото да сме добри? – свъси вежди Христо.

– За да не правим представление от това, – обясни Трифон. – Бъди сигурен, Бог няма да ръкопляска на този театър.

Марко клатеше глава и недоволно мърмореше:

– И аз вече си имам „трън в плътта“. Бог не иска да го премахне по чудодеен начин. Защоооооо?

– Може би с това ти помага да не се превъзнасяш и преди всичко да се доверяваш на Него, – потупа го по рамото Младен.

– Слушал съм ги тия, – сбърчи нос Марко.

– Трънът често се допуска, за да може Бог да поправи греха в живота ни, – добави Младен.

– Не съм толкова глупав и некадърен, за да се справя сам…., – възрази Марко.

– Няма значение колко умен и способен си, трябва да помниш, че не можеш да се справиш без Божията помощ.

Марко леко се усмихна и повдигна рамене.

– Трънът е Божията игла, която пука балона на гордостта ни, – продължи Младен. – Така че, когато животът изглежда твърде труден за понасяне и когато не може да се намери бързата победа над греха, запомни „Неговата благодат е достатъчна“. Тези думи осигуряват стабилност, когато всичко изглежда наопаки.

Марко само мълчеше и клатеше глава.

А Младен настървено настъпваше:

– Бог никога няма да бъде по-истински за теб, отколкото когато имаш нещо в живота си, което не можеш да поправиш или когато се чувстваш слаб, безпомощен и безнадежден. В такива моменти Неговата благодат и сила са единствените, които могат да те измъкнат и насочат към Неговото царство.

Мишо бе мрачен и подтиснат.

Баща му го видя и попита:

– Какво си се умърлушил?

– Татко, все не успявам. Чувствам се нищожен …

Бащата се усмихна, поглади сина си по главата и каза:

– Виж тези две дървета – и той му показа тези, които се виждаха до прозореца.

Мишо ги погледна и измърмори:

– Едното е малко, а другото голямо. И какво?

– Те си живеят добре и нямат никакви проблеми, – отбеляза бащата.

Мишо само повдигна рамене.

– Малкото дърво не се оплаква, че е е нищожно и не може това, което прави голямото, – добави бащата.

Мишо се замисли и каза:

– Може би защото не се сравнява с голямото …

– Сега вече знаеш, че не всичко можеш, както другите. Всеки си има свои собствени дарби и трябва да ги упражнява, за да успява.

Един ден двамата внука на дядо Петър го наобиколиха и започнаха да го питат, както обикновено, когато го видеха.

Двете момчета бяха много любознателни и очакваха интересни отговори от стареца. За тях той бе голям мъдрец.

– Дядо, нас ни учат, че трябва да имаме определено време за молитва, а ти защо не спазваш това правило? – попита Христо.

Старецът се усмихна и започна да обяснява:

– Царят определя часове за приемане на слугите си, които идват при него с лични молби….

– Дядо, но ние не се молим само за себе си, – прекъсна го припряният Николай.

– Тези, които идват при царя по свои лични или държавни дела, ще им се поставят ли срокове? – Христо попита, накланяйки главата си на една страна.

Момчето май бе се досетило само за отговора, но нещо му убягваше.

– Ето тук е разковничето, – поглади бялата си брада дядо Петър и замълча.

– Хайде не ни мъчи, – нетърпеливо подскочи Николай. – Изплюй камъчето.

– По царските въпроси можете да се явите пред Владетеля по всяко време.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.