Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?

По сигнал, полицаи пристигнаха в ограбен апартамент. След като огледаха жилището, те установиха:

– Крадецът е бил тук доста дълго време.

– Приготвил си е сам вечерята.

– Преспал е в леглото на собственика на апартамента.

Един от полицаите се усмихна:

– Вижте, какво важно доказателство е оставил нашия приятел след себе си.

Всички погледи бяха вперени в размазания на стената комар, който бе ухапал незнайно кой и кръвта му бе останала на показ.

Полицаите предположиха:

– Собственикът на апартамента едва ли би оставил мъртвото насекомо на стената. Това означава, че кръвта принадлежи на крадеца.

След като направиха ДНК тест на получения материал, властите се свързаха с определен мъж, който преди това е бил арестуван, и затова неговата ДНК беше съхранена в базата данни.

Така криминалната личност отново беше арестувана. Извършителят е признал всичко.

Разбира се, малко вероятно е починалият комар да бъде награден посмъртно за подпомагане на разследването, но ако можеше, ще бъде утешен от факта, че смъртта му не е била напразна.

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.