Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Този ден нямаше край. Денка тичаше до фермата и обратно и пак на фермата. С мъжа си от 20 години работеха с крави. Всеки от тях чистеше, хранеше и доеше по 50 крави.

Но Тотьо се разболя и Денка сега тичаше до животните и обратно, за да го наглежда. Не ѝ бе леко 100 крави ѝ бяха на ръцете. А мъжът ѝ вече трети ден не беше ял нищо. Едва дишаше, но не се събуждаше.

Денка бе изпратила децата при дядо и баба им. Та поне за тях бе спокойна.

Изморена и притеснена тя крачеше към дома си с надежда, че ще завари мъжа си буден.

По пътя а срещна Калина, тя бе леля на мъжа ѝ.

– Денке, как сте? Чух, че Тотьо се е разболял, та съм тръгнала към вас.

– Вече трети ден не отваря очи, – изплака Денка, – спи непробудно.

– Да, вървим тогава по-бързо, – рече Калина.

Когато двете жени влязоха в стаята, ги лъхна тежка миризма. Това не спря Калина. Тя приближи болния, приседна до него и започна да гали китката му.

Изведнъж клепачите на Тотьо трепнаха и той леко отвори очи.

– Лельо Калино, – чу се слабият му глас.

– Тук съм , Тотьо, – каза нежно лелята.

– Сънувах интересен сън, – започна малко несигурно Тотьо. – Бях в един дълбок дол. Наоколо бе мрачно и тъмно. По едно време гледам баба Митра тича срещи мен с пръчка и вика: „Махай се от тук , просяко. Имаш жена и деца. Мястото ти не е тук…….ония като дойдат, ще те отведат и не можеш се върна вече, бягай“. И ме шибна през ръцете и краката с пръчката. Помъчих се да изкача баира, но беше много стръмен и се хлъзнах надолу. Изведнъж нещо ме всмука и аз усетих как ме докосваш по ръката…

– Тотьо, имал си дни да живееш, – каза Калина. – Баба Митра знаеш, че почина преди десет години. Никой не знае какво е там, но важното е, че се върна….

Денка радостно пристъпи към мъжа си, тя бе чула разказа му.

– Добре дошъл, – поздрави го тя. – От три дена нищо не си ял. Да ти сложа…

– Гладен съм като вълк, – засмя се Тотьо. – Давай каквото има, всичко ще изям.

В стаята настана радост. Лошото бе отминало.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

Той е поставен на ръката, заедно със сензори и и други присъщи на съвременните джаджи чипове.

Това съвсем не е фантастика.

Компанията Cicret , която е разработила технологията, превръща ръката на човека в таблет.

Невероятно изобретение прилича на гривна и се носи на китката.

То се активира и е готово за любимите ви програми, важни позвънявания и т.н., но най-важното е, че винаги е с вас.

Беше петък последния работен ден от седмицата. Хирургът от урологията в Окръжна болница Асен Жендов вървеше по пътя идващ от гарата. Той отиваше на нощно дежурство.

Изведнъж един мъж изскочи на улицата и нападна една жена. Той я придърпа към един бор и започна да я души.

Най-напред Жендов си помисли: „Навярно е някаква семейна разправия“.

Странното е, че хора минаваха от там, но те сякаш не виждаха какво се случва. Вероятно и те мислеха като Асен и не смееха да се намесят.

Жената се отскубна за момент, но мъжът я стигна и я повали на земята , като се опитваше да ѝ вземе чантата.

– Тук нещо не е наред, – каза си Жендов. – Това повече ми прилича на кражба.

И Асен затича към нахалника. Сграбчи го за яката и го удари с юмрук в челюстта. Мъжът се свлече и изпадна в безсъзнание.

Жената се измъкна изпод тялото на престъпника и набързо смотолеви:

– Благодаря.

А след това си тръгна, леко клатушкайки се. Явно бе травмирана от инцидента и не беше дошла още на себе си.

Хирургът се обади и полицейската кола пристигна. Оказа се, че „приятелчето“ от доста време има сериозни провинения, но до сега не са могли да докажат реално негово престъпления.

Те благодариха на Жендов и откараха“трофея си“ към полицейския участък.

Едва сега Асен усети болка в ръката си. Китката му леко бе подута.

В болницата след като прегледаха ръката му, колегите му казаха:

– Фрактура на китката.

Хирургът трябваше да носи гипс минимум две седмици.