За Наско сякаш се повтаряше един и същ лош ден отново и отново. Той постоянно се бореше с отчаянието, безизходицата ……

Какво ли не бе?

Болести, разрушени взаимоотношение, блудни деца.

Всичко изглеждаше толкова мрачно.

А днес му се присмя и един колега:

– Празнуваш една смърт?!

Бе Разпети петък и Наско реагира веднага:

– Исус се жертва и страда за нас и това страдание не бе безцелно. Той взе нашия грях на кръста, за да можем да бъдем спасени. Без Неговата жертва не можем да бъдем оправдани пред Бога.

– Много добър ден, няма що, – иронично добави колегата Му.

– Именно този ден ни напомня, че всички наши страдания и борби ще свършат един ден. И тогава няма да има сълзи, смърт, траур или болка. Всичко ще бъде съвсем различно.

Колегата му махна с ръка и излезе от стаята.

– Може да изглежда, че злото е победило в този ден, но това не е така, – вече на себе си каза Наско. – Исус триумфира над гроба. Смъртта не можа да Го задържи и Той възкръсна!

Всичките болки, страдания и унижени на Наско се стопиха пред мисълта, че такава смърт си заслужава да бъде празнувана.

Погребението беше минало. Нямаше песни. Всичко бе потънало в траур, чуваше плач и вопли.

Хората се движеха безцелно. В очите им се четеше страх.

Новината за смъртта на Лазар ги подтискаше и им напомняше за собствената им съдба. Още един от тях не бе между живите, а утре те можеха да бъдат на негово място.

Исус отиде на гроба на Лазар и се просълзи.

Той не скърбеше за този, който бе положен зад големия камък в пещерата, а за живите край Него.

Исус страдаше за тези, които бяха в пещерата на страха.

Сърцето Му бе изпълнено с мъка, за людете, които макар и свободни, бяха затворници, държани в плен от боязънта спрямо смъртта.

Камъните, колкото и големи да са, не биха спрели Господа, нито тогава във Витания нито днес.

Но Исус каза на хората:

– Отместете камъка.

Не защото не можеше да го направи, а поради това, че и ние имаме свой дял, който трябва да изпълним.

Исус извика със силен глас:

– Лазаре, излез вън.

Днес Исус ви призовава от гроба на страха.

Ще Го последвате ли?

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Във викторианска Англия имало специални ритуали около човешката смърт.

Скърбящите по близките, както жени, така и мъже често събирали своите сълзи в особени съдове.

Когато течността от съда се изпарявала, периодът на траур можел да се счита за приключен.

В Средновековна Европа, когато умирал крал или член от кралското семейство, придворните в знак на траур се обличали във дрехи с лилав цвят.

На 18 юли 2003 г. в Аржентинския зоопарк лекар дал на бяла мечка експериментално лекарство за лечение на дерматит, от което козината на мечката станала лилава. По-късно се изяснило, че това е алергична реакция.

В инската узелска писменост кипу с лилав цвят се обозначавал главният, който управлявал селища и територии.

Арменската незабравка – емблема в памет на арменския геноцид е в лилаво, а не синя, тъй като лилав цвят наподобява традиционното боядисване на свещеническите одежди на Арменската апостолска църква, която „беше, е и си остава в сърцето на арменската идентичност“.