Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

В църквата нямаше много хора. Но и селцето не бе голямо. Повечето в неделния ден бяха на полето и съвсем бяха забравили за спасението на душите си.

Пасторът на църквата бе ревностен служител на Бога и въпреки закоравелите души на хората, той се молеше за тяхното спасение.

Откакто бе дошъл, се прибавиха още десетина души към вярващите, но пасторът не бе удовлетворен, той знаеше, че Бог иска всички да се покаят.

Един неделен ден пасторът застана на амвона, усмихна се на присъстващите и каза кротко:

– Днес има ли някой специално желание за тема на днешната проповед.

Това бе необичайно предложение и присъстващите малко е стъписаха. Но неведоми са пътищата Господни.

Отзад се надигна Макс. Той отскоро бе дошъл в селото, но помагаше на всеки, който имаше нужда.

Поправяше покриви. Събираше дърва в гората за някоя старица. Грижеше се за някой болен възрастен човек, когато нямаше никой край него.

Всички знаеха, че където има нужда, там беше и Макс.

– Не знам дали ще се съгласите с мен, – Макс  леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, – но бих искал да се помолим,  в тази църква да има повече усмихнати лица.

Повечето от хората го погледнаха с недоумение, те не разбираха какво точно иска да им каже той. Но Макс продължи съвсем невъзмутимо:

– Струва ми се, че повече хора ще искат да влязат в Небесното царство, ако то не прилича на тази църква.

На много от лица се появи усмивка. Макас бе казал истината и хората я бяха приели с отворени сърца.