Любо имаше дванадесет местна кола, с която превозваше пътници.

По време на ограниченията около епидемия, която бе плъзнала по целия свят, доходите му секнаха.

Когато всичко свърши и той отново можеше да кара хора, си каза:

– Сега ще си наваксам.

Този ден той забеляза Тони, който седеше на пейката и бе много притеснен.

– Всяка минута е от значение, – каза си Любо, – колкото повече пътници, толкова повече пари.

Нещо го зачовърка отвътре.

– Човекът има нужда от помощ. Мога ли да го подмина? Ами ако аз изпадна в подобно положение …

Любо слезе от колата, отиде до Тони и изслуша болката му.

Успокои го и дори му помогна с пари. Бяха последните му, но Тони бе в голяма нужда.

В същия ден, Любо имаше много пътници. Изкара доста пари. Това, което даде на Тони, не само му се върна, но се утрои.

– Верен е Бог, – усмихна се Любо. – Моите нужди са Негова грижа. Само трябва да го следвам.

Всички части в тялото на човека се разбунтуваха.

Мозъкът започна да пренебрегва сърцето:

– Какво можеш без мен. Аз те управлявам.

– Ако спра, как ще ме управляваш, – съпротивляваше се сърцето.

Краката критикуваха ръцете:

– Как ще помогнете, ако не ви заведем, където трябва?

– Ако ни нямаше, кой щеше да ви почеше? – смееха се ръцете.

Тези, които действаха, критикуваха другите, които стояха.

Крещяха си едни на други:

– Нямам нужда от теб.

От всичкия този бунт, човекът се чувстваше зле.

Той не можеше да се движи. Престана да говори, а мислите в главата му се объркаха нацяло.

– Не можем ли да си сътрудничим, – извика разстроен стомахът.

– Това е добра идея, – подкрепи го носът.

– Ние сме една команда, защо се караме? – размърда се плахо езикът.

– Вярно е, – поклати се главата, – единството има значение.

Осъзнал се, мозъкът изказа главната идея:

– Никой от нас не може да направи това, което всички ние можем.

Части на тялото се съгласиха.

Човекът се нормализира. Спокойно взе да диша и да се движи. Мислите му продължиха нормалния си ход.

Станислав категорично заяви:

– Не искам повече да ходя на църква.

– Защо? – изненадано го попита приятелят му Петко.

– Всички там са лицемери, – сбърчи нос Станислав. – не искам изобщо да ги виждам.

– Невъзможно, – възрази приятелят му. – Чак пък всички?! Нали са християни.

– Всички там говорят как правилно трябва да живеят, колко много е нужно да обичат другите и да бъдат мили към тях, а излизат от църква и правят точно обратното, – махна възмутено с ръка Станислав.

– Ти наистина не разбираш, – опита се да го вразуми Петко. – Всеки от нас греши в едно или друго нещо. За това ходим на църква. Имаме нужда от Христос.

Станислав не искаше изобщо да слуша.

Петко само въздъхна и си каза:

– Трябва да се моля за него. Надявам се рано или късно да разбере как стоят нещата.

Станислав бе глух за всякакво опровержение, но продължаваше да се оплаква от хората в църквата:

– Те са алчни и жадни за пари.

А в същото време той кроеше планове как да се измъкне, за да не плаща толкова големи данъци.

Людмил обикновено не носеше пари в себе си или ако имаше такива, те бяха много малко.

Днес преди да излезе от къщи, постоянно и натрапчиво се въртеше в главата му мисълта:

„Вземи със себе си 35 лева“.

Първоначално Людмил не обърна внимание на това, но когато мисълта се повтаряше многократно, той взе със себе си исканите пари и ги пъхна в джоба си.

По време на обяд в столовата на училището, където работеше, въпреки силният шум, той ясно чу:

– Марко, пак ли вашите не са ти дали пари за да си платиш обедите до края на седмицата?

Когато Людмил се обърна в посоката, от където идваше гласа, видя малко момче, което виновно бе навело глава.

Той веднага изтича и плати вместо Марко. Сумата бе точно 35 лева.

Людмил изпита радост в сърцето си, че е помогнал на това малко дете.

Животът ни е изключително натоварен и забързан.

Грижата за нашето собствено благополучие може да бъде непосилна, но като вярващи в Исус, ние трябва да сме готови да вършим добри дела.

Вместо да се измъчваме за това, което нямаме или не можем да направим, нека помислим за това, което имаме и можем да извършим, докато Бог ни ръководи.

Като правим това, ние помагаме на другите в техните нужди и така почитаме Господа.

Нека не пренебрегваме възможностите да вършим добро.

Позволете да бъдете по-достъпни за разбиране на Божията воля, за да помагате навреме на другите.

Дамян притича до приятеля си Тошко, потупа го по рамото и попита:

– Чел ли си „Властелинът на пръстените“? Грандиозна книга. В нея има пътешествия, приключения, приятелства, битки. Там има и един необикновен пръстен. Колко е хубаво да си част от тази приказна земя.

– Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че би могъл да бъдеш смел воин от величествено Царство, без да се занимаваш с пръстени?

– Къде е уловката и какво ще ми поискат в замяна? – повдигна вежди учудено Дамян.

– Уловка няма, а само протегнатата Царска ръка с белези по нея, – засмя се Тошко. – Той лично те е избрал да живееш с Него в Царството Му и е покрил всички разходи по пътуването ти от твоята мрачна страна до Неговото светло царство.

Дамян запази мълчание.

– Дали ще заживееш там е въпрос на избор, а той е само твой, – продължи Тошко.

– Не съм много сигурен, – смънка Дамян.

– Дори и да мислиш, че нямаш нужда от друго царство, понеже твоето си е добро, от опит ти казвам, че Неговото е по-прекрасно, отколкото можеш да си представиш.