Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Защо и как никой не знаеше как точно се беше случило това, но Петър Иванов бе започнал да сътрудничи към женската консултация в своя малък град. Той не бе учил за лекар, неговата работа бе съвсем друга.

Вече десет години Петър идваше на това място и разговаряше с жените, които бяха дошли да правят аборт. Той всячески се стремеше да направи така, че жените да променят намерението си.

Веднъж той се срещна в женската консултация с Роксана, младо момиче с големи уплашени очи.

– Навярно знаете, че аборта е убийство, – започна Петър.

– Но аз ничий живот няма да отнема, – Роксана нервно въртеше кичур коса около показалеца си.

– Вие ще лишите заченатото във вас от възможност да живее, така ще унищожите един човешки живот – възмути се искрено Петър.

– Нима това може да се нарече човек? – опита да се противопостави Роксана.

– Слушайте, всяко дете идва точното на време, когато е нужно …., – опита се да я вразуми Петър.

– Разбирате ли, – умолително започна да кърши ръце младата жена, – съпругът ми настоява за аборт.

– Щастието на двамата с мъжа ви не може да бъде изградено върху кръвта на нероденото ви дете, – каза с болка Петър. – Абортът, който се готвите да направите е не само ваш грах, но и на мъжа ви.

Роксана стоеше с наведена глава и мълчеше.

– Мога ли да се помоля за вас? – попита Петър.

Роксана само кимна. След молитвата тя си тръгна, без да даде някакви признаци за решението си.

След два дена позвъниха на Петър и го осведомиха, че подготвят Роксана за операционната зала.

Петър заплака и започна усилено да се моли. Молеше се така, сякаш неговото дете умираше.

След около десет минути телефона му се обади, бе получил SMS, който гласеше:

“ Не можах. Отказах се от операцията“.

Съобщението бе изпратено от Роксана.

Петър вдигна нагоре ръце и започна да благославя и благодари на Бога за обрата, който бе станал в последния момент.

Радостната вест бе малко помрачена, защото когато съпругът на Роксана бе разбрал, че жена му се е отказала от аборта, я бе напуснал.

Но Божите милости нямаха край.

Младата майка срещна достоен човек, който се ожени за нея и прие новороденото като свое.

Група приятели се събраха на вечеря. Един от тях беше генерален директор, но тази вечер предложи да обсъдят проблемите на образованието.

– Какво може да се научи от този, който е решил, че най-добрият вариант за него е да стане учител?

И за да подчертае своята гледна точка, той се обърна към Галя Миронова:

– Галя, ти си учителка. Кажи честно, какво правиш на работата си?

Галя беше честен и открит човек.

– Искате да знаете с какво се занимава? – започна Галя предизвикателно.

Тя направи пауза, а след малък интервал от време продължи:

– Карам децата да работят. Толкова много работа, която дори не са си и представяли, че могат да извършат. Слагам плюсове на лошите оценки, за да се чувстват победители. Успявам да ги накарам да седят 40 минути на едно място, когато родителите им не могат да ги спрат дори и за пет минути без някакъв вид компютър.

Галя изгледа аудиторията си и продължи:

– Уча децата да се удивляват, да задават въпроси, да се извиняват, да уважават себе си и другите, да носят отговорност за своите постъпки. Уча ги да пишат, да четат, а след това ги карам да пишат и да четат.

Галя нервно прибра падналия кичур от косата си и продължи още по-настъпателно:

– Карам ги да смятат на ум, защото те трябва да използват мозъците си, които Бог им е дал, а не калкулаторите. Опитвам се да направя своя клас място, където учениците да се чувстват безопасно.

Галя рязко се обърна към генералния директор и като че ли това каза само на него:

– И накрая им давам да разберат, че ако развиват дадените им от Бога таланти, упорито работят и внимават съвестта им да е чиста, те непременно ще успеят във всяко начинание…. И когато хора ме осъждат за това, което правя, не им обръщам внимание, защото те така говорят, не познавайки същността на нещата, не са се занимавали с това и са невежи в тази област.

Генералният директор премигна няколко пъти и се готвеше да се извини, но Галя продължи:

– Възпитавам децата ви и ги подготвям да станат генерални директори, лекари, инженери, ….А вие с какво се занимавате, господин директоре?

Мъжът наведе глава и нищо не каза.

Не учете децата си да бъдат богати, но им давайте възможност правилно да оценяват нещата….

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Златка бе дребна на ръст, с високо чело и дълбоки топли кафяви очи. Тя издърпа стола и седна. Заслуша се в разговора на останалите. Отметна падналия кичур върху лицето си и се намеси:

– Други ценности владеят съзнанието на нашите деца днес. Не знания, а пари, бизнес и мода са в акълите им.

– Да си виждала млади хора да говоят за философия, наука и литература? – засмя се Бойко.

– В устата им са имената на бизнесмени, разни рекетьори, съвремени „супермени“, които са майстори на далаварите, притежаващи суперлуксозни коли и много момичата за забавление, – намръщено добави Велко.

– Какво друго очакваш, – махна с ръка Златка, – щом учениците палят цигарите си от тези на учителите, а после пият заедно коняк в училище?!

– Спомням си думите на един ученик, – каза Стойчо, – „Има ли смисъл да уча? Баровците, които карат поршета и понятие си нямат за Втората световна война, Аспарух, законите във физиката и химията, но това не им пречи да правят милиони. А тези завършили висше образование са без работа, а ако работят изкарват сто пъти по-малко от един бизнесмен. Защо ми е това скапано училище?“

– Така мислят почти всички ученици, – засмя се тъжно Бойко, – ако някой не е съгласен с това, го смятат за ненормален. Никой не иска да дружи с него и обикновено е обект на подигравки.

– Накъде отиваме тогава? – с болка каза Златка.

– Към духовна гибел, – не без ирония отбеляза Велко. – Пиянството от парите и власта е неудържимо, попаднеш ли в тяхната хватка отърване няма.

– Това е по-опасно от наркоманията и най-лошото е, че продължава цял живот, – въздъхна Стойчо.

– Те си плуват в миражите си с награбените милиони във висините, а ние стоим  безсилни да им се противопоставим. Така ставаме съучастници в градежа на общество, което ни е твърде чуждо, – заключи печално Златка.

Приятелското събиране тази вечер загуби веселия си тон. Всеки бе помръкнал и потънал в нерадостни мисли. Какво можеше да се направи? Живеем в променено общество, с изкривен идеал и ценостти, но плодовете, от  примирението и ненамесата ни във всичко това, са горчиви.