Тридесетте години на миналия век. Васил Петров бе от репресираните и го изпратиха далеч от дома. В едно отдалечено селище, го караха да работи в гората.

Там ги хранеха с некачествени продукти. Много от интернираните умираха. Едни от хронично недохранване, а други от болести.

Заболя и Васил. Дизентерията го измъчваше жестоко. Лекарства за тази болест там не се доставяха.

Васил отпадна на цяло, не можеше да ходи на работа. А тези, които не ходеха на работа ги хранеха още по-лошо.

Болестта прогресираше и се стигна до там, че Васил не можеше да става вече.

Чувствайки, че земния му път отива към края си, той мислено се прощаваше със жена си , децата си и членовете на църквата.

А след това помоли Господа:

– Боже, приеми ме в Своята небесна обител.

Изведнъж вратата на стаята се отвори. Влезе човек в цивилни дрехи. Той мина край охраната и тръгна между леглата на интернираните.

Тръгна към болния, постоя малко и му каза:

– Василе, болен ли си?

– Да, гражданино началник, толкова съм болен, че едва ли ще доживея до сутринта.

Мъжът поседя още малко край болния, а после каза:

– Василе, ти няма да умреш. Аз ще те изцеря. Утре ще отидеш на работа в гората и скоро ще видиш децата си.

Болният с недоверие прие тези думи и поклати глава.

Мъжът го погледна и кротко му каза:

– Василе, повярвай ми и на мен в Гетсиманската градина и на Голготския кръст не ми беше лесно.

И изведнъж мъжът се разтопи във въздуха и изчезна.

След това видение, Васил заспа, а на сутринта стана и отиде на работа, заедно с другите.

Сърцето му бе изпълнено с радост и благодарност към Господа за изцелението, което получи.

Нали сам Исус Христос дойде при него не само да го изцели, но и да го утеши.

„Американска мечта“ е бялата лимузина, която се вижда на заден план на снимката. Стойността ѝ е 4 милиона долара.

Тя е плод на въображението на автодизайнера Джей Орберга.

Смята се за най-дългата лимузина. Дължината ѝ е повече от 30 метра и се придвижва върху 26 колела.

Лимузината е оборудвана с вана-джакузи, платформа за слънчеви бани, басейн, огромни легла, даже и хеликоптерна площадка.

Мисионер посети един от домовете за сираци в Уганда.

В действителност той е бил в много от тях, но този се отличаваше много от останалите.

Мъжът влязе в детската стая, където имаше повече от 100 легла, в които лежаха бебета.

Той застана изумен. Не можеше да повярва на ушите си. Там цареше оглушителна тишина.

Звукът бе изчезнал на това място, а там имаше толкова малки деца. Повече от 100 малчугана лежаха в подтискащо мълчание.

Мисионерът се обърна към жената, която се грижеше за тях:

– Защо е толкова тихо?

Жената го погледна и отговори с тъга и болка:

– След като дойдат при нас, плачат дълги часове. Минават седмица, докато се успокоят, защото накрая разбират, че при тях никой няма да дойде.

Този отговор стресна и натъжи мисионера. Той няма да го забрави през целия си живот. А вие?

Димитър седеше  децата край печката и се грееше. Те с  нетърпение очакваха да им разкаже нещо. Много харесваха разказите му.

Димитър ги изгледа внимателно, усмихна се закачливо и започна разказа си:

– Във Флоренция имало един човек, който бил свещени, брат на Савонарола. Той карал всички да смятат, че красотата е грях.

– Как така, – обади е Мартин, – не може красотата да е грях.

Димитър се засмя и продължи:

– Някой хора го смятали за магьосник. и че омагьосва  людете макар и за кратко време.

– Наистина ли е бил магьосник? – попита Милена.

– Не и за такъв, какъвто си мислите, – каза Димитър. – Тогава хората кладели огньове по улиците и хвърляли в тях всичко, което харесвали, сами били създали или купили със спечелени от тях пари: топове коприна; ленени завивки, избродирани от собствените им майки за леглата им; книги със стихове, писани от самите тях; полици; завещания; списъци на арендатори; нотариални актове за собственост; кучата и котки; пръстени от ръцете си, ….

– Но това е било много жестоко, – поклати глава, като някой възрастен човек, малкият Румен. – Хайде за предметите как да е, но защо е трябвало да горят и животните?

– Но знаете ли кое било най-лошото? – попита Димитър.

– Кое? – децата любопитно ококориха очи.

– Те хвърлили в огъня огледалата, – каза Димитър. – А когато огледалата се стопили в огньовете, се прибрали в празните си домове и легнали на пода, защото били изгорили леглата си.

– Навярно като са станали на другия ден, телата са ги болели, защото са спали на твърдо, – засмя се Мая.

– Да, на сутринта, когато станали нямали на какво да сложат закуската си, защото масите били нацепили, за да има дърва за кладата.

– Навярно и столове са последвали масите, – засмя се Мартин.

– Те отишли за подпалки, – каза Димитър. – Интересното е, че и хляб нямали.

– Какво са направили с него? – попита Милена.

– Пекарите хвърлили в огъня нощвите, везните, маята и брашното, – обясни Димитър.

– Тези хора са били луди, – изрази възмущението си Румен.

– Е, най-накрая изтрезнели, – засмя се Димитър, – защото и меховете отишли в огньовете заедно със всичко друго.

– Жалко за огледалата, – въздъхна Мая.

– Огледалата, – изръмжа недоволно Мартин, – те от глупост загубили всичко, а тя огледалата.

– Тя трябва винаги да има огледало, защото е момиче, а момичетата не трябва да бъдат небрежни към външния си вид, – защити я Димитър.

Момчетата вдигнаха рамене, но не казаха нищо. За тях Димитър беше мъдър човек и те уважаваха думите му.

Употребата на хартия за обличане от наша гледна точка изглежда доста странно, но китайците се предпазват с нея от ниските температури още от II век пр.н.е.

Не се знае точно кога хората от южните провинции са започнали да правят хартия от кората на хартиената черница, но ползата от добре начуканата кора на това дърво като средство за обличане е установена отдавна.

Вероятно, разградените влакна от кората на хартиената черница се използват скоро след изобретяването на хартията, паралелно с по-обичайната растителна основа конопа.

Сигурно е, че за най-ранното си предназначение хартията е изработвана от кората на това дърво.

Дали хартиените облекла са се късали лесно?

Очевидно дрехи, направени от хартия като съвременната, получена от дървесна каша, не са здрави. Но в онези времена са използвали значително по-устойчиви влакна. Хартията е била толкова здрава, че са я използвали за обущарски калъпи.

Хартиените дрехи топлели така добре, че понякога хората се оплаквали, че им е прекалено горещо. През зимата хартиените завеси запазвали топлината на леглата, а други по-тънки се използвали против комари.

Древната хартия е използвана не само за облекло, но и за направата на бойни доспехи.. Плисираните ризници направени от такава хартия били непробиваеми за острите стрели. Дори куршумите не били в състояние да пробият подобна хартиена броня. За това черпим сведения от разказа на Мао Юени от 1629 г.

Ако земята е влажна или вали дъжд, железните брони бързо ръждясвали и ставали безполезни. Освен това металните доспехи били много тежки и не можели да се носят продължително време. Най-подходящият избор за пехотинците били хартиените доспехи, примесени разумно с коприна и платно.

Ако хартията и платното са тънки, стрелите могат да проникнат в тях, а какво остава за куршумите. За това бойното снаряжение било подплатено с памук с дебелина 2 сантиметра, плисиран до дължината на коляното.