Габи бе майка на четири малки деца. Тя бе чула ясно от амвона:

– Всеки християнин е призван да има лична връзка със Бога.

Тя бе усещала неговото присъствие, жадуваше да го познава повече, но си казваше:

– Как бих могла да намеря време и сили да опозная Бога? Всичкото ми време е заангажирано с децата и дома.

Но желанието ѝ бе толкова голямо, че тя си устрои кътче в малкия килер под стълбите.

Сложи там малък плот, който подпря с пънчета от двора. Прибави и един стар стол, който вече не използваха. До този момент той събираше само прах на тавана.

На плота постави Библията си, учебни помагала, листове за писане и химикалка.

Вечерта нави часовника за четири часа и си легна.

Когато алармата възвести, че е време за ставане, Габи нямаше никакво желание дори да отвори очи, но си каза:

– Поставила съм си цел. Няма да се откажа толкова лесно.

Трудно бе, но се измъкна изпод топлата завивка. Тъмния и мрачен килер изобщо не поощри усилията ѝ, но тя бе взела решение и няма да отстъпи.

Очите ѝ едва гледаха, не можеха да се фокусират върху текста, който искаше да прочете.

Като начало започна да пее. Това малко я поразсъни. След това взе Библията и започна да чете на глас. Поне бе будна.

Няколко сутрини повтори процедурата. Така започна упорита борба с натрапчивата мисъл:

„Няма смисъл. Не мога да успея. Имам желание, но ….“

– Господи, – извика Габи, – помогни ми, да Те опозная още по-добре. Сама не мога да се справя. Нужен си ми повече от всякога.

Измина месец и Габи усети радостта от дисциплината, която си бе наложила.

Тя вече спонтанно разчиташе на Божия Дух, който ѝ разкриваше мислите и намеренията на Отец. Писанията за младата майка оживяха. В молитвите си стоеше дръзновено пред Бога и получаваше попросеното.

Михаил скоро бе почнал да ходи на църква. Там често чуваше призив от амвона :

– Носете Благата вест. Хората живеят в тъмнина. Те се нуждаят от Светлината и Истината.

Михаил се притесняваше да споделя с хората Благата вест. Чувстваше се неуверен и не достатъчно подготвен за това.

Един ден Михаил разговаряше с пастира на църквата и му се оплака:

– Как мога да свидетелствам на даден човек, когато виждам, че той е високо образован и интелигентен човек? Знае повече неща от мен…..

Пастирът се засмя:

– Виж Йосиф. Той бе роб и още младеж, но не египетските мъдреците, а Йосиф разтълкува съня на фараона.

– Да, но …… – запъна се Михаил.

– Тогава погледни Даниил, който направи това, което не можаха да сторят вавилонските мъдреци. Той разшифрова тайнствения надпис на стената в двореца на Валтасар. А Исус? Той избра неграмотните рибари, а не книжниците и фарисеите, за да построи църквата Си.

– Сега е друго, – наведе глава Михаил. – Хората са готови да ти се присмеят, да те отхвърлят и пренебрегнат.

– „Но Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните, още и долните и презрените неща на света избра Бог, да ….“, – цитира Словото пастирът.

Михаил се чувстваше все още несигурен. Липсваше му увереност.

Пастирът погледна загрижено лицето на младежа:

– Смяташ, че отсъствието на някакво теологично образование би ти попречило да свидетелстваш? Не се изненадвам. Колкото и странно да ти звучи и аз в началото се чувствах така. Но Бог е привлечен от теб, защото си слаб и немощен в богословието. Той иска да те използва. Не се страхувай и Му се довери. Ти направи твоята част, а за останалото Той сам ще се погрижи.

– Добре, ще опитам, – в несигурността на Михаил се бе прокраднала малка надежда.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

Всички го обичаха и малки, и големи. Филип Борисов за всеки намираше утешителна дума, а попаднеше ли сред деца, за тях настъпваше истински празник.

С възрастните бе възрастен, с младежите бе младеж, а с децата бе същинско дете.

Застанеше ли Филип на амвона в малката църква на провинциалния град, всички млъкваха. Дори бебетата не плачеха, а най-малките се спираха на едно място и със отворени уста го слушаха.

Сладкодумен бе, не можеше да се отрече. Когато заговореше в църквата се усещаше силното присъствие на Божия Дух. Наричаха го „Принцът на амвона“ и това съвсем не бе случайно.

Веднъж в живота си Филип посети Витлеем. Вдъхновен от вечерния вид на древния град, написа песен за него. Тази песен стана една от най-обичаните в църквата и често я пееха.

Въпреки преклонната си възраст Филип не остави поста си на вдъхновител за стари, на средна възраст хора и младежи. Той окуражаваше изпадналите в депресия и отчаяние.

Неслизащата усмивка от лицето му предизвикваше въодушевление и ентусиазъм. Само един негов поглед и благият му хумор подобряваше настроението на хората около него.

Един ден се разнесе вестта, че Филип Борисов вече е с Господа на небето.

Когато малката Мими чу това, тя възкликна:

– О, мамо! Колко щастливи ще бъдат ангелите!

Петър и Асен бяха приятели от малки. Те постоянно твърдяха, че не са видели лошо в живота си и едва ли ще им се случи такова.

Една вечер Асен подмина двама младежи и чу ясно, как единият каза:

– Все пак има ад и вечно проклятие ….

Тези думи заседнаха в мозъка на Асен и той сериозно се разтревожи.

На другия ден той каза на Петър твърде обезпокоен:

– Ами ако има ад, тогава ….?

Петър се разсмя:

– Да не си малко дете, та вярваш на такива глупости? С тях плашат лековерните хора.

Асен го изгледа, но не продължи да споделя спотаилия се в него страх.

– Когато умра ще се върна да ти кажа дали има ад? – плесна с ръце Петър.

След една седмица Асен научи, че приятеля му е умрял при катастрофа. Настъпиха тежки часове за Асен.

През нощта той сънува, че някой е застанал до леглото му. Изведнъж в него позна Петър, който му шепнеше:

– Има ад, целия горя в него.

Асен се събуди облян в пот. Този сън силно го разтърси. След няколко дни посети близката църква, където ясно чу от амвона:

– „Вярно е това слово и заслужава пълно приемане, че Христос Исус дойде на света да спаси грешните ….“

Същия ден Исус стана негов Спасител и Приятел на Асен за цял живот.