Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Дългоочакваното топло време най-сетне дойде. По небето почти нямаше облаци, а слънцето грееше лъчезарно.

Бай Танас се бе скрил на сянка, а Киро тухларя му правеше компания.

– Какво голямо зло е любовта към парите, – възкликна Танас.

– Ей, тия пущини за едното чудо могат да те направят предател.

– Това е като болест, – поклати глава Танас.

– Е на, Юда е бил със Христос. Видял е чудесата, които е правел. Чул е учението Му, но пропадна …

– Защото не е бил освободен от сребролюбието си, – удари с ръка пейката Танас.

– Наистина страшен звяр е това.

– Тази похот не е вродена, – повиши глас Киро, – но хване ли те веднъж, започва да расте, ако не вземеш навреме мерки. Даже можеш да се пристрастиш.

– На такъв, зависим от тази болест, колкото и да го съветваш, полза няма. Ето Станой, казваш му, но той си знае неговата.

– За това трябва да бъдем бдителни, – наблегна Киро, – защото сребролюбието не идва от бедност, а от самите нас.

– И тук можем да забогатеем, но не чрез пари, имоти и „ненужни“ вещи, а само с помощта на благодатта и благословенията на нашия Господ.

Денят преваляше и двамата се запътиха към домовете си, уверени, че няма да допуснат в сърцата си такова зло като сребролюбието.

Слънцето грееше весело. Хората предвкусваха идващата пролет, но не на всеки му бе леко и радостно.

Младена бе угрижена и притеснена. Вървеше забързано, а мислите ѝ се блъскаха в главата и не ѝ даваха мира.

– Защо всичко трябва да се случва едновременно? – мърмореше тя под носа си. – Не искам да хленча, но не съм готова, за всичко, което ми се случва точно сега.

Много хора зависеха от нея, не само домашните, но тя едва се справяше с наболелите им проблеми. Едва успяваше някак си да се погрижи и за себе си.

– Може би има причина, за да дойдат тези неща в живота ми, но сега не я осъзнавам, – продължаваше монолога си тя. – Господи, сега имам най-много нужда от Теб.

Нощем Младена не можеше да заспи, премисляше, разсъждаваше и сама търсеше изход на положението си.

Бе стигнала на предела. Очите и се напълниха със сълзи и тя викаше към Господа:

– Предавам всичко в любящите ти ръце. Вече нищо не мога да направя. Знам че имаш решение на проблемите ми ….. Нямам търпение да видя, какво ще ми донесеш утре. „Дай ми да чуя рано гласа на милосърдието Ти, защото на Теб уповавам; дай ми да зная пътя , по който трябва да ходя, защото към теб издигам душата си“.

Погледа ѝ се проясни, усмивка озари лицето ѝ и Божият мир дойде върху нея.

Слънцето неочаквано ни изненада и стопли всичко наоколо. Зимата още не бе си отишла. Усещаха се още смразяващите ѝ лапи най-вече през нощта и рано сутрин.

Пролетта бе още далече, но хората се зарадваха на топлото време.

Няколко младежи се възползваха от благоприятната възможност и излязоха да се разходят в близкия парк.

Разходката си е разходка, но тя помагаше да се споделят мисли, надежди и проблеми.

Тома бе винаги категоричен и сега бе отново непреклонен в мнението си:

– Грехът си е грях, няма значение как го наричаш. Просто трябва да осъзнаеш, че грешиш и да помолиш Бог за прошка.

– Съгласна съм, – каза Донка, – че сменяме имената на нещата, така, че да ни изглеждат като „не грях“.

– Какво имаш предвид? – подскочи като ужилен Наско.

– Например, неверието наричаме безпокойство, лъжата преувеличение, – поясни Донка.

– А блудството наричаме безопасен секс, – допълни Тома.

– Докато сменяме имената на греха с други удобни за нас, ние сме нечестни спрямо себе си, а и Бог няма да ни ги прости, – намеси се Наум.

– Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, – наблегна Тома – лъжа, ревност, отмъщение, омраза, непростителност, похот, ….

– За това трябва изявяваме греха, какъвто е в Божите очи, – отбеляза Донка. – Само така ще бъдем простене.

Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.

Дончо заедно с майка си излезе на разходка.

Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.

Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.

– Какво правиш? – попита майката на момчето.

– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.

– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.

– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.

– Едва ли, – повдигна вежди майката.

– Да, но ако не бях го пресрещнал …..

– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.

Дончо погледна към майка си и се усмихна.