Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Марк бе на средна възраст и като добър християнин, той редовно четеше Библията си.

Тази сутрин съпругата му надникна през рамото му и изрази загрижеността си:

– Марк, много непристойни материали четеш.

– Какво говориш, Диди? – възрази Марк. – Чета „Песен на песните“, за да изуча духовните метафори в нея.

– Знам аз за какво я четеш? – размаха ръце Диди.

– Скъпа, чета го само за доктрината. Прескачам всички неща за… ами… ъъ… нали знаеш.

– А защо си подчертал пасаж, сравняващ любовта на автора „с кобила сред колесниците на царя“ …….

Когато Марк бе притиснат, той започна да уверява съпругата си:

– Просто изучавам любовта, която Бог проявява към децата на Израел и определено не разглежда нито един от…хм… непристойните пасажи.

През вековете множество тинейджъри са откривали в „Песен на песните“ много от нещата, които не са знаели. Например, че Библията съдържа израз за мъже, които прескачат по хълмовете като газели или пък „най-отбраните плодове“ на жените.

Тази книга в Писанието е много отдавна спорна. Мнозина поставят под съмнение нейната духовна достоверност, докато други твърдят:

– Ние я разглеждаме, за да си напишем статиите.

Диди продължаваше да натяква на мъжа си:

– Кого заблуждаваш?! Мигар не те знам ….

– Рядко чета „Песен на песните“, – взе да се оправдава Марк. – Надзърнах в нея само този път, за да видя дали има някакви добри евангелски аналогии, които съм пропуснал при предишните разглеждания. Не съм гадняр. Какво? … Не съм.

Диди попита съпруга си:

– Би ли настроил съдържанието в Библията, така че да се ограничи изкушението по време на бъдещи ти сесии за изучаване?

Марк се почеса по глава, а след това бавно отговори:

– Ще си помисля за това, но определено нямам проблем. Мога всякога да спра да чета „Песен на песните“, когато пожелая.

Настъпи, поне за сега, примирие.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.