Донка и Магда редовно посещаваха болни и възрастни хора, които се нуждаеха от помощ.

Усмихнати и радостни лица ги срещаха, щом двете момичета пристигнеха.

Декември бе много натоварен месец за тях. Направиха много посещения, вдъхнаха надежда и занесоха много радост.

Чувстваха се уморени.

– Ох, още малко и ще започнат празниците, поне малко почивка … – въздъхна тежко Донка.

– Какви ги говориш? – погледна я строго Магда. – Толкова много хора ходят в тъмнина и трябва да получат светлина и радост. Радвай се, Исус дойде на този свят и ни дари с мир и радост, но това е дар не само за нас. Трябва да го предадем и на другите.

Донка прибра ръце пред гърдите си и вдигна очи нагоре:

– Господи, дай ми чудото да не се уморявам, а да се наслаждавам на всяко празнуване на Рождество. Помогни ми да споделям голямата радост, че Бог стана човек, за да помири изгубени хора със Себе Си, като умря на кръста за греховете им.

Всеки от нас има нужда от радост, а не просто от празнуване – ядене, пиене и подаръци.

Нека се радваме за това Кой си Ти и защо си дошъл на този ден при нас!

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Местният храм на Молох обяви плановете си:

– На следващия уикенд ще бъдем домакин на „Подходящо за семейството“. Ще бъдат добавени забавни дейности за деца. Така ще се отървем от неприятния образ, който ни дават, заради жертването на деца като акт на поклонението ни.

Първосвещеника на храма добави:

– Време е да подобрим обществения си имидж. Недоволни групи, непрекъснато ни атакуват, че сме били зли и демонични, защото сме изгаряли живи бебета, за да се покланяме на нашия бог. Този фестивал на жертвоприношения на деца трябва наистина да помогне. Той е подходящ за семейството.

Организаторите обещаха:

– Събитието ще се проведе на територията на храма. То ще включва пикник, рисуване на лица, захарен памук, състезания с чували, яздене на камила и зоологическа градина, докато бъдат убити всички животни, за да могат хората да пият кръв по време на различните ритуали.

Имаше и предложение:

– За всички семейства, които желаят да намалеят числеността си, входната такса ще бъде намалена наполовина, ако доведат поне едно от децата си, за да се жертва.

Критиците на храма силно възроптаха против това.

Охозия, който наскоро бе пристигнал тук, изрази възмущението си:

– Това не е изобщо подходящо за семейството. Каквито и реклами да предлагат, тук се убиват деца, за да задоволят собствения си егоистичен начин на живот. Съдът наближава, покайте се!

Но последователите на Молох бяха безгрижни и заинтересовани нещата да станат по възможно най-приятния за тях начин.

Те крещяха:

– Тук се забавляваме!

– Ако няколко хиляди деца загубят тук живота си, ние сме направо готини!

Елена живееше сама с двете си дъщери. Тя работеше, но при тази криза и увеличаване на стоките едва свързваше двата края.

Магда знаеше за състоянието ѝ и веднъж, когато я срещна ѝ подаде една банкнота от двадесет лева.

Елена се смути, но бързо се съвзе и добави:

– Благодаря ви и Бог да ви благослови изобилно.

Няколко часа по-късно Магда видя как Елена купи на дъщерите си сладолед. Лицата на децата сияеха. Те се усмихваха и лакомо ближеха сладоледа.

Магда се възмути. Приближи Елена и гневно ѝ каза:

– Нямате какво да ядете, а си купила сладолед за децата си. Не очаквай повече помощ от мен. Ти си безразсъдна.

Очите на Елена се насълзиха:
– Вие не знаете колко ми е болно, че не мога да купя нещо, с което да зарадвам децата си. Работя, но …

Магда не я доизслуша, а гневно реагира:

– Първо хляба, храната и задълженията, а след това всичко останало.

И си тръгна.

Малко след това, когато гневът на Магда бе попреминал, тя започна да разсъждава:

– Елена е майка и иска най-доброто за децата си. Тя желае да ги зарадва, но не може. А аз какво ѝ наговорих….

Магда се разплака:

– Господи, колко пъти и аз не съм постъпвала по най-добрия начин с благата, които ми даваш. Угаждала съм си без да осъзнавам, че неправилно прахосвам даденото ми от Теб. Прости ми и ми помогни, да помагам на такива като Елена, без да ги осъждам.

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.