Стана малко по-топло. Сякаш това бе подарък за отсъстващите дърва за отопление.

Стоян и Васил се грееха на слънце в двора.

– Четенето на новини през цялото време може да накара умът да престане да работи, – заяви Стоян.

– След като приемем храна, стомахът и червата се включват в работата. Те трябва да усвояват входящите продукти. Обработката на храната се извършва на заден план, можем да спим и работата на храносмилателните органи ще продължи. За нас това не е особено забележим процес, – започна малко от далече Васил. – Виж, информацията и новините са храна за ума. И те също трябва да бъдат „смлени“, обработени, анализирани. Независимо дали ни харесва или не, тази работа ще се извършва на подсъзнателно ниво.

– Струва ми се, че единствената разлика при тези храносмилания е, – отбеляза Стоян, – че продуктите от смляната информация проникват в нашето съзнание. Те се явяват като натрапчиви мисли, дискусии и вътрешни токшоута.

– Да, но този процес е автоматичен! – бързо реагира Васил. – Не можем да се насилим да не обработваме постъпващата информация. Това става на автопилот, а в съзнанието ни се пълни с „токсини“.

– И според теб какво трябва да се направи? – попита Стоян.

– Спри да следиш новините и умът ти ще се избистри, – посъветва го Васил. – Ако на входа няма токсична информация, тогава умът няма да има нужда да я обработва. Натрапчивите мисли ще изчезнат и емоциите ще се стабилизират.

– Аз си мислех, че въпросът опира само до това, че човек стои неподвижно по-дълго време, но виж за ограничаване източниците на информация не съм се замислял, – сподели Стоян.

– Спри да се самоуморяваш с новини. Прекъсни връзката си с тях, – започна настъпателно Васил. – Информацията причинява отравяне. Получава се интоксикация, така че ако вече си претоварен с информация, адсорбирай я със активен въглен на физическо ниво.

– Може и да пробвам, – съгласи се Стоян. – Ще опитам да изкарам две седмици без новини, И ако тогава ми се избистри ума …

– Ще ми бъдеш благодарен, – допълни Васил.

Такова хубаво време бе, а Симо навел глава плачеше.

Баща му цял час го търси. Накрая го намери зад бараката дето редяха дървата. Той бе се свил и прегърнал коленете си.

От момчето не се чуваше, а по-скоро се усещаше хлипане.

– Синко, какво се е случило? – попита съчувствено бащата и прегърна момчето.

– Татко, – продължаваше да хлипа Симо, – колко пъти съм идвал при теб и съм споделял провалите си. Ти винаги си ми давал добри съвети, но аз постоянно обърквам нещата. Има ли смисъл да идвам при теб, след като по-късно отново се провалям?

Бащата погледна сина си и леко се усмихна.

– Виж, – каза той, – нека да отидем в мазето.

И двамата слязоха в тъмната стая с един прозорец, намираща се под къщата.

Бащата светна лампата. Присегна към рафта и измъкна едно глинено гърне, в което слагаха меда, който събираха от кошерите. Взе и един прашен празен буркан. Изля малко мед в него, а после го върна обратно в гърнето.

Бащата се усмихна и подаде празния буркан на сина си.

– Какво виждаш в него?

Симо взе буркана и надникна в него.

– Тук е останало малко мед на дъното, – отбеляза той.

– Я го подуши, – подкани го баща му.

Симо помириса и се усмихна.

– Мирише на мед, – ококори изненадано очи той.

– Ето така моите съвети се наслагват в твоята душа. Ако заради Христа придобиеш поне част от добродетелите в живота си, то Господ по Своята благодат ще компенсира техния дефицит и ще спаси душата ти за живот в рая. Никоя домакиня не слага пипер в тенджера, която ухае на мед. Бог няма да те отхвърли.

– Ами ако пак не успея? – попита плахо Симо.

– Уверен съм, че Оня, който е почнал добро дело в теб, ще го усъвършенствува до деня на Исуса Христа.

Един ден Нако дърводелеца чу необичаен шум в работилницата си.

– Кой ли е дошъл? – попита той. – А май са двама.

И той се заслуша внимателно в гълчавата.

– Ако не съм аз, кой ще снабдява майстора с дърва, – говореше наперено брадвата.

– Какво толкова правиш? – перчеше се чука. – Ако не съм аз, какви мебели щеше да направи Нако?

Двата инструмента усилено спореха, на кого са по-големи заслугите.

Дърводелецът ги послуша известно време. После се усмихна, взе друг инструмент още не ръждясал от самонадеяност и отиде да си върши работата.

А брадвата и чукът все още спорят. Те не забелязваха, че са започнали да ръждясали, а дръжките им са до такава степен изсъхнали, че не ги държаха.

По-страшното бе, че са изоставени и вече неизползваеми, но те не го осъзнаваха и продължаваха да спорят.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.