Мишо бе мрачен и подтиснат.

Баща му го видя и попита:

– Какво си се умърлушил?

– Татко, все не успявам. Чувствам се нищожен …

Бащата се усмихна, поглади сина си по главата и каза:

– Виж тези две дървета – и той му показа тези, които се виждаха до прозореца.

Мишо ги погледна и измърмори:

– Едното е малко, а другото голямо. И какво?

– Те си живеят добре и нямат никакви проблеми, – отбеляза бащата.

Мишо само повдигна рамене.

– Малкото дърво не се оплаква, че е е нищожно и не може това, което прави голямото, – добави бащата.

Мишо се замисли и каза:

– Може би защото не се сравнява с голямото …

– Сега вече знаеш, че не всичко можеш, както другите. Всеки си има свои собствени дарби и трябва да ги упражнява, за да успява.

Миро притича развълнуван до приятеля си Жеко.

– Знаеш ли какво интересно нещо открих? – попита го той.

Жеко повдигна рамене.

– Как е на английски гостоприемство и болница? – попита Миро.

– Ако не се лъжа hospitality and hospital, – отговори бързо Жеко.

– Забелязваш ли нещо общо в тези думи?

– Да, интересно, – възкликна Жеко.

– Гостоприемство и болница идват от една и съща латинска дума, тъй като и двете водят до един и същ резултат – изцеление, – поясни Миро.

– Следователно, когато отварям врата за някого, аз все едно му казвам:“Ти си важен за мен и за Бога“, – констатира Жеко. – Гостоприемството може да бъде за тях болница.

– Така е, – съгласи се Миро. – Ако обърнеш достатъчно внимание на нуждите им.

– Съвременното гостоприемство включва споделяне на храна и напитки и време за разговори и слушане …, – не довърши Жеко.

– Най-вече слушане, ако искаш наистина да им помогнеш, – наблегна на думите си Миро.

– Ние се радваме не само на това, че са дошли, – допълни Жеко, но желаем да бъдат в безопасност.

– А за нуждите им може да се каже някоя насърчителна дума, подкрепена с молитва, – усмихна се тържествуващо Миро.

Колкото повече упражняваме гостоприемство, толкова повече разширяваме кръга на хората, на които можем да помогнем чрез Господа.

Разказвайки им за Него, отваряме врата за разрешаване на проблемите им.

Времето се стопли. Това насърчи група младежи да потеглят към планината.

Те не бяха много, но въодушевени от похода, споделяха свои мисли и разсъждения, хрумнали им по пътя.

– Време е да излезем от черупките си, – възкликна Пламен.

– Какво искаш да кажеш? – изгледа го учудено Делян.

– Мислех за пасивността си в обществото, – започна да обяснява Пламен.

– Пасивност в какво? – побърза да попита Тодор.

Пламен леко се усмихна и добави:

– Бог обича всички хора и иска да бъдем Неговият глас сред тях.

– За това Той ни учи речника на далечните земи, диалекта на обезсърчения съсед, език на самотното сърце и идиома на младия студент, – съгласи се Дечо.

– Бог екипира своите последователи, за да посещават различни култури и да докосват сърцата на хората там, – прибави Васко.

– Педесетница е показателен пример за това, – продължи с разсъжденията си Пламен. – Ако сме в Христос, Божият Дух ще говори чрез нас и ще ни разбират.

Самуил поклати глава, вдигна показалеца си нагоре и каза:

– Първо всеки трябва да открие кой е и каква работа му е възложена, и едва тогава да се потопи в нея.

Стефан, който до сега стоеше мълчаливо и само слушаше, внезапно повдигна глас:

– Удивително е какво се случва, когато излезем от черупките си?!

– Откриваме начина, по който най-добре можем да говорим и да се чувстваме свободни в това, – допълни Самуил.

– Тези действия са съпроводени с разбирането към кого изпитваме най-голямо състрадание, – повдигна рамене Васко.

Дълго говореха още по темата, но всички от групата бяха единодушни:

– Трябва да излезем от черупките си и да да бъдем Божия глас сред тези, които още не познават Господа.

Никола бе вдигнал ръце и арогантно настояваше:

– Ако добрите ми дела надделяват над лошите, Бог по някакъв начин е длъжен да ги приеме.

Крум само поклати глава и попита:

– Какво носят такива като теб вместо жертвата на олтара?

– Добри дела, морал или филантропия, какво друго? – повдигна рамене Никола. – Това малко ли е?

– Нали няма прощение на греха освен чрез проливането на кръв? – повдигна въпросително вежди Крум.

– Кръв та кръв, какво си се захванал за нея? – размаха възмутено ръце Никола.

– Много хора не искат да дойдат на мястото на жертвоприношението, Кръста на Исус Христос, – отбеляза Крум, – защото той ги изправя пред собствения им грях и ги осъжда. Напомня им, че небесната порта е затворена за грешниците.

– Ако спазваш определени правила …., – започна неуверено Никола.

– Човек не може да се оправдае чрез закона, – наблегна на думите си Крум.

– Тогава как? – присви очи Никола.

– Кръвта на Исус е достатъчна, за да прости всеки грях. Тя очиства съвестта ни от дела, които водят към смърт.

Мирослав клатеше недоволно глава:

– Предаваме Господа, а се наричаме християни.

– Как го предаваме? – сбърчи вежди Нено.

– Отдаваме сърцата си на пари и материални придобивки. Имаме егоистични стремежи. Всичко друго освен Него, – фучеше яростно Мирослав.

Това си бе така и Нено само вдигна безпомощно рамене.

– Предаваме Го, като прекарваме повече време в интернет, отколкото в молитва, – размахваше разгорещено ръце Мирослав. – Четем всичко друго, но не и Библията или ако я четем, вършим това формално, без да вникваме в нея.

Думите му се забиваха като големи гвоздеи в съзнанието на приятелят му.

– И аз не съм по-добър, – повиши тон Мирослав. – Върша същото и се окайвам.

– Може би трябва да изповядаме и отхвърлим това предателство, – съкрушено каза Нено.

– Бихме ли имали смелост, да Го молим да ни очисти от това? – с болка извика Мирослав.

– Какво ни пречи? Той не би ни отхвърлил, – Нено погледна окуражаващо отчаяния си приятел.

Мирослав разроши косата си с ръце. Той целият бе напрегнат.

– Можем да поискаме, да живеем живот в любов, честност и почтеност, – предложи Нено.

– А ще можем ли? – погледна го с укор Мирослав.

– Без Негова помощ никога, – отговори Нено.

– Да, с Господа можем, – въздъхна Мирослав.