В кухнята падне нещо с трясък и се разнесе писък. Ана трепна, но не помръдна. Последва оглушителен рев.

Мартин и Надя се спогледаха. Те бяха дошли за малко при Ана, но не искаха да ѝ създават главоболия.

– Ще погледнеш ли какво става там? – смутено попита Мартин.

– Вероника не стои на едно място, – засмя се Ана. – Завъртяла се е и е бутнала ютията от перваза. Това се случва почти всеки ден.

– Но тя плаче, – с укор я изгледа Надя. – Може да се е наранила.

– Ако се беше ударила, нямаше да плаче, – Спокойно отвърна Ана. – Не е за първи път. Просто се е уплашила. Нека свиква, че с някои неща трябва сама да се справя.

Малко след това на прага цъфна жива разплакана русокоса кукла с разплакано лице.

– Кога ще си дойде татко? – намусено попита момиченцето.

– Баща ти ще се прибере сутринта, – каза Ана, – дежурен е. За какво ти е татко? Какво си е случило?

– Той щеше да ме съжали, – детето сърдито погледна майка си. – Аз плача, плача, а ти не идваш.

– Добре, миличка, – Ана погледна дъщеря си и вдигна вежди, – иди си поплачи до сутринта, докато си дойде баща ти. А сега възви в кухнята, изяж яденето си и внимавай Иво да не пипа солницата, че пак ще пръсне солта.

Детето не получи очакваното съжаление, но сега можеше да контролира малкия си брат и се почувства като мамина помощница.

Момиченцето радостно подскочи и се затича към кухнята. От там се чуваше как крещи на брат си:

– Иво, яж и да не си пипнал солницата. Мама ти забранява да правиш това.

В Рим предстояха поредните увеселения за народа. Това бяха борби на хора с редки зверове. Най-вече с лъвове с необикновена големина. Между тях се отличаваше един едър екземпляр със своята свирепост сила и ужасяващ рев.

Между робите, които трябваше да се сражават срещу тези зверове бе Андроник, които бе притежание на един сенатор. Робът не бе угодил на господаря си и той го бе пратил на лъвовете.

Дойде ред и на Андроник. Той бе изтласкан напред, а зад него се затвори желязната решетка.

Лъвът забеляза от далече новата си жертва, но изведнъж се спря. След това се приближи кротко до роба, започна да върти опашка като малко кученце и облиза ръцете му.

Андроник бе затворил очи и целия трепереше, но когато усети, че животното е дружелюбно към него, той изненадано погледна звяра.

Робът протегна ръка и започна да чеше лъвът между ушите, а животното ръмжеше от удоволствие.

Публиката се изправи на крака и започна да аплодира двамата човека и звяра.

Императорът извика Андроник и го попита:

– Какво става? На какво се дължи благоволението на този звяр към теб?

– Моят господар се отнасяше много жестоко с мен, – започна да разказва своята тъжна история младият мъж. – Биеше ме всеки ден за щяло и нещяло.  Един ден реших да избягам. Не можех да отида в никоя провинция, защото господарят ми щеше да ме намери навсякъде. Затова се насочих към пустинята,

– Но там човек трудно оцелява, – прекъсна го императорът.

– Бях решил, че ако не намеря някакво препитание, ще се самоубия, – отговори Андроник.

– И какво стана по-нататък, – нетърпеливо попита императорът, искайки да чуе края на историята.

– Беше непоносимо горещо, – продължи разказа си робът. – Видях една пещера и веднага се вмъкнах във нея. Малко след това се появи този лъв с окървавена лапа. Той реше от болка.

– Не се ли изплаши от него? – попита императорът.

– Да и то много, но той като ме видя свит в края на леговището му, доближи се внимателно до мен и протегна окървавената си лапа, сякаш се молеше да му помогна.

Всички бяха затаили дъх и прехапали устни от напрежение.

– Извадих парчето дърво, което се бе забило там. Почистих раната от пръста. Почувствал облекчение от болката, лъвът се унесе и заспа. От този ден двамата заживяхме заедно в пещерата. Хранехме се с една и съща храна. Донасяше ми най-хубавото месо от животните, които ловеше.

– Сурово ли го ядеше, – попита един от свитата на императорът.

– Понеже нямаше огън, го печах на слънце.

– Как те хванаха? – попита императорът.

– Минаха три години. Един ден ми дотегна този живот и си тръгнах . На втория ден ме хванаха войниците и ме заведоха при моя господар, а той ме прати на арената при лъвовете. Изглежда същия този лъв са го хванали и сега двамата се срещнахме тук.

Императорът възхитен от случилото се заповяда:

– Наказанието на този роб се отменя и той е свободен, а лъва му се подарява.

 

Алекс бе фермер. Земята му се намира на брега на Атлантически океан. Той постоянно търсеше работници за фермата си, но повечето се отказваха заради ужасните бури, които повреждаха не само засятото, но и сградите.

Един ден при Алекс дойде нисък и слаб човек. Той се представи като Смит. Бе на средна възраст.

– Ще се справите ли с работата? – попита Алекс.

– Не се притеснявайте, – засмя се Смит, – мога да спя, когато духа силен вятър.

Алекс бе изненадан от този отговор, но тъй като се нуждаеше от помощник, го нае.

Смит работеше добре. Той бе зает от сутрин до вечер. Алекс бе доволен от работата му.

Една нощ вятърът се засили, а мощният му рев отекваше навътре в сушата. Алекс скочи от кревата, взе фенера и се втурна в стаята на Смит. Той разтърси спящия си помощник и извика:

– Ставай! Буря се задава! Събери и завържи всичко преди вятърът да го е отнесъл.

Смит се обърна на другата страна и твърдо каза:

– Няма да стана, господине. Казах ти, че мога да спя, когато вятърът духа силно.

Алекс се ядоса и излезе навън, за да се подготви за бурята. Не вървеше, а тичаше и недоволно мърмореше:

– Ще го уволня, веднага! Какво си мисли той?! За какво съм го наел?

За своя изненада Алекс откри, че хранителните припаси бяха  покрити с брезент. Кравите бяха прибрани в плевнята, пилетата в кокошарника. Вратите бяха добре заключени.

При такава подготовка, вятърът едва ли ще може да отнесе нещо. Освен това бяха взети мерки, нищо да не се запали.

Едва тогава Алекс разбра, какво означава да спиш, когато духа силен вятър.

От бурите в живота си се защитаваме, като храним нашия дух с Божието Слово и му се покоряваме. Само така можем да се облегнем на вярата си и да уповаваме на Бога.

Не е нужно да разбираме какво става, просто е нужно да се оставим в ръцете Му, за да имаме мир в увеличаващата скорост буря.

Нощта погълна последните отблясъци на деня. Децата уморени от игрите през деня, бяха насядали край дядо Радан. Те с нетърпение очакваха да им разкаже приказка или нещо интересно.

Старецът ги погали по главите, усмихна им се и започна:

– Пескадеро, намиращ се на Калифорнийското крайбрежие, е известен като „Силициев бряг“. Дългата ивица на пенестия прибой с разтърсващ рев шумно се придвижва и гърми сред камъните, лежащи на брега. Те изчезват в прегръдките на безмилостните вълни, които ги яздят, прехвърлят и разкъсват, след което се разбиват в острите ръбове на скалите.

Детските очи бяха широко отворени. Може би се представяха буйните вълни, които заливаха каменистия бряг.

– Ден и нощ, непрекъснато без спиране продължава това триене между камъните и необузданите и непокорни талази, – звучеше бавно и спокойно гласът на дядо Радан. – Няма почивка за това движение. И какво се получава накрая?

Децата, които се бяха сгушили в дядо си, чакаха с нетърпение отговорът на мъдрия  старец.

– Туристи от всички страни се стремят към това място и събират тези прекрасни камъни, – отвърна дядо Радан. – С тях украсяват стаите си, слагат ги в приемни зали или върху почистени камини. Като цяло тези камъни много високо се ценят.

– И ние имаме такива в гостната, – обади се Тихомир, – но не зная от къде точно са.

– Те са от нашето Черноморие, – обясни старецът. – А знаете ли, че там на мястото, за което ви говоря, има и други камъни?

– Пак ли такива красиви или са още по-хубави? – попита нетърпеливо Мимето.

– Ако се обиколи носа, където скалата прекъсва силата на вълните, – поде отново възрастния човек, – В този тих ъгъл, закътан от бурите, вечно осветен от слънцето, ще откриете много камъчета, които никога не са очаровали туристите.

– Защо? Защо лежат там години наред и никой не ги взема? – разочаровано извика Деси.

– Защото вълните не са ги докосвали и покоя, които са имали, ги е оставил такива, каквито са си били: груби, ъгловати, лишени от всякаква красота.

Децата тежко въздъхнаха.

– Шлифовка се получава само при триене, – каза старецът строго. – Знаете ли защо ви разказах това днес?

Очи,  в които бе затаено любопитство, се насочиха към дядо Радан

– Бог знае мястото, което е предназначено да заемаме, – каза старецът. Нека да Му предоставим възможност да ни подготви за него. Тъй като Той знае каква работа трябва да извършим, нека Му позволим, да ни тренира така, че да можем да я изпълним.

Децата разбраха какво имаше в предвид дядо им.

– Почти всички Божии скъпоценни камъни са кристализирани сълзи, – допълни старецът и прикани децата да си лягат.

Ужасна жега и нетърпима топлина. Слънцето пръска безмилостно лъчите си. А хората пълзят по стръмния път към гробищата.

Погребваха дядо Стоимен. Що рев бе, що чудо. Жените, като че ли се надпреварваха коя по високо да ридае и стене.

Даже и жена му, баба Цола, се включи в състезанието. По погледите на околните можеше да се разбере, че тя е крайния победител.

Как няма да спечели надпреварата, като освен вопли нареждаше и такива „жални“ думи:

– Ох, на кого ме остави?! Сега ли намери да си отидеш, когато на внуци да се радваш……

Това само бе прелюдия, тепърва предстоеше обвинителната реч:

– Защо ме остави сама? Сега кой ще ходи на магазина за хляб и да се реди по опашките? Ами на пазара в неделя, кой ще иде? Кой ще храни кокошките сега? А сега аз как сама кокошка да заколя?

Всички знаеха, че дядо Стоимен на мравката път правеше, на човек не посягаше, та едва ли кокошка ще заколи.

– Какви внуци? – шепнеше от зад комшийката. – Нали единият има само един син, а другия няма и намерение да се жени.

– Че как ще се жени, – засмя се кака Дора, – нали жените ги сменя като носни кърпички.

Всички се бяха събрали да изпратят човека, който на никого не бе направил зло, за разлика от жена му, но бе популярен с едно.

Първи пристигаше в кръчмата, а последен го изтъркулваха из под масата в заведението, не защото имаха нещо против него, кротък тип беше, ама трябваше да затварят.