В африканско село живял лечител-магьосник. Много години той лекувал своето племе от различни болести, но остарял. Станало му трудно да събира различни треви.

Веднъж се отправил в пустинята, за да намери едно лечебно растение. Там го съборила силна болка и той не можел да се помръдне.

Изведнъж старият лечител забелязал самотен лъв, който решил, че е намерил лесна плячка и се приготвил за атака.

Лечителят не могъл да се помръдне от мястото си поради силната болка. Той не се боял от смъртта, но ако умре, нямало кой да изцелява племето. Той не можел да допусне, лъвът да го изяде.

Лечителят събрал последните си сили и за секунди до лъвовия скок се превърнал в дърво.

Лъвът се изненадал, когато вместо старика захапал горчив и остър лист.

Царят на животните го изплюл и избягал, виейки от обида.

А по средата на пустинята останало да стои чепато дърво-човек.

Племето на лечителят тръгнало да го търси, но намерило дърво със сочни месести листа. На него била препаската на техния лечител, който по-късно се явил в сънищата на хората от племето  и им казал, че листата са лечебни и ги научил как да ги използват.

Старите хора размножавали полезното растение. Така лечителят останал завинаги с племето си, помагайки му със своята сила и защитавайки го от злото.

Когато става въпрос за раждане на дете, на първо място ни идва на ум  обичайната клиниката, а след това болницата, и така нататък.

В отдалечените краища на планетата, където животът малко се отличава от този при сто или двеста години назад, са съхранили обреди, съпровождащи ражданията при естествени условия.

Жените в индийските племена имат широки познания в областта на природата, които спомагат за нормална бременност и раждане.

Жените от племето косуа подготвят издълбано място с затоплена вода от нагрени камъни и хвърлят във водата хининово дърво, корени и треви.

След това сядат върху тази вдлъбнатина, позволявайки на парата да обгърне тялото им и да снеме болката им, това им помага да се отпуснат и възстановят след раждането.

Арабското ястие лагмаджо, което се е превърнало в национално ястие в Армения е такова и за някои други страни: Грузия, Иран, Ирак, Йордания, Ливан, Палестина, Саудитска Арабия, Сирия и Турция.

Отличителна черта на арменската кухня е използването на значително количество сол. Експертите отдават това на специалните климатични условия.

Консумацията на сол от организма в горещо време е много по-висока, отколкото в умерен климат.

Популярното днес блюдо е шашлик. Преди да бъдат изпечени шишовете на въглища от твърда дървесина, големите парчета месо, предимно свинско, но също и пилешко, говеждо и агнешко, се овалват в лук, черен пипер и сол. Заедно с месото се пекат домати, патладжани, чушки и картофи.

За западно-арменската кухня са характерни кимионът, канелата, бахарът, джодженът. Докато в източната част се използват повече треви, като червен босилек, кориандър.

От култивираните зеленчуци най-често се използват доматите, зелето, патладжаните, чушките, морковите, краставиците и тиквичките. Често те се съчетават по необикновен начин с месото и рибата.

Едно от любимите арменски мезета – суджукът, също е твърде пикантен заради количеството сол и чесън, пипер и канела, които му придават специфичен вкус и аромат.

Арменският хляб лаваш е задължителен за трапезата. Това са много тънки и дълги питки, които се навиват като палачинки, а дължината им достига половин метър. Пекат се като в древността – в глинени печки тонири с цилиндрична форма, закопани в земята. Те се нагряват бързо и налепеният по стените им слой тесто се изпича за минути. Лавашът е много популярен и заради ниската си калоричност.

Арменците много обичат сладкиши. Най-популярни са т. нар. хати – кръгли, сладки питки с различни плънки, и пахлавата, която с ореховата си плънка много прилича на баклава.

Арменските сладкиши с орехи и много захар или мед напълно описват уникалната култура на страната.

Арменците умеят да правят и бира. Ксенофонт описва как на връщане от Персия през Армения гръцките наемници видели местните да пият отвара от ечемик. И днес на арменски „гареджур“, тоест бира, означава буквално „ечемичена вода“.

В приготвянето на арменските ястия се използват около 300 вида диворастящи треви и цветя, които се употребяват като подправки или дори като основни ястия.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.