Веселин плесна с ръце:

– В историята за Адам и Ева в Библията никъде не пише, че забраненият плод е ябълка. Защо всички са възприели, че това е така?

Васко се засмя:

– За сметка на това срещаме ябълката, когато четем „Песен на песните“.

– Не съм забелязал, – призна си Веселин.

– Тя е описана като дърво и като плод, – обясни Васко. – нейните качества са сравнени с тези на възлюбения от годеницата си млад мъж.

– Интересно, – замислено каза Веселин. – Трябва да прегледам тези места в „Песен на песните“.

– За младата жена любимият ѝ се отличава от останалите, – продължи Васко. Защото има, както ябълковото дърво желана сянка и сладък плод.

– Може би тези неща символизират нещо за характерът на годеникът, – предположи Веселин.

– Така е, – съгласи се Васко. – Сянката на дървото говори за жадуваните от жената грижа и спокойствие, които тя намира у възлюбения си. Освен закрила ябълката дава и плод, който носи сладост, а това е радостта от споделената любов.

– До сега не бях се замислял, – поклати глава Веселин, – че чрез една обикновена ябълка може да се представи любовта между съпруг и съпруга.

– Няма обикновени и случайни неща, – махна с ръка Васко, – всяко нещо си има своето време и своето място, както Творецът го е замислил.

Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

Петко с възторг оглеждаше от всякъде новото устройство, което получи от дядо си за рождения си ден.

– Не се стреми към материалните неща, по-добре изграждай характера си, – посъветва го баща му.

– Но обществото ни насърчава да преследваме дълга редица от материални притежания, – възрази Петко.

– Трупвай духовни награди, – насърчи го баща му.

– Днес всеки се е ангажирал да търси някакво съкровище, – важно поясни Петко.

– Само не материално богатство или обществено признание, – възпротиви се баща му.

– Че защо не? – повдигна рамене Петко. – Кой не иска да има повече или другите да го признаят?

– Търси Божите съкровища и ги направи крайъгълен камък в живота си, – настоя бащата.

Петко повдигна вежди, но нищо не каза.

– Толкова ли си погълнат от изискванията на ежедневието, че позволяваш светските съкровища да станат твой основен фокус? – възмути се бащата.

– И какво трябва да направя? – попита Петко.

– Промени ежедневния си списък със задачи, като на първо място поставиш общението с Бога, – отговори баща му. – Тъй като светът е измамен и опасен, обърни погледа си към Него. Нека връзката ти с Господа да бъде по-важна от популярността сред твоите връстници.

В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.

Момчил сумтеше и мърмореше недоволно:

– Вече на нищо не вярвам.

– Чакай, поспри! – скастри го Недю. – Когато сядаш на стол, ти вярваш, че той ще те издържи. Сядаш в колата си, завърташ ключа и вярваш, че ще запали. Отиваш в магазина и вярваш, че все още има стока по рафтовете…… Уверени сме, че тези неща продължават да съществуват поради опита, който сме придобили.

– Ами ако стола се счупи, – присви очи Момчил, – колата не запали и продуктите в магазина внезапно изчезнат? Тогава надеждата и очакванията ни умират заедно с вярата и сигурността в тези неща.

– Вярата ни може да бъде стабилна и сигурна, защото Божият характер остава твърд, непоклатим и неизменен. Той е същият вчера, днес, ще бъде същият и утре. Когато възлагаме надеждата си на Него, вярата ни също ще остане, сигурна в Неговата неизменна истина и обещания.

Момчил само вдигна рамене и завъртя глава.

Недю не искаше да спре до тук, той продължи още по-силно да наковава:

– Надеждата в Бога е опора на нашата вяра. Системата ни от убеждения регулират нашите емоции.

– Такааа, – въздъхна дълбоко Момчил, – ако искаме да сме емоционално стабилни и сигурни, какво правим?

– Тогава вярата ни трябва да е в Някой, Който също е стабилен и сигурен…..

– Обикновено аз търся сигурност в себе си, – прекъсна го Момчил.

– Усилията ни да се справим с живота сами, ни дава илюзията за контрол, но тя е фалшива и в крайна сметка ще се провалим, – настоя на своето Недю.

– Моята надежда вече е угаснала, – категорично заяви Момчил.

– Защото си я вложил в погрешните неща или в неправилните хора….

– Е, и? – попита иронично Момчил.

– Надеждата не води към разочарование, – плесна с ръце Недю. – За това трябва да уповаваме и да се доверяваме на неизменния характер на Бога, а не на себе си или на определени резултати.

Момчил се усмихна предизвикателно, а Недю още повече настъпи педала на газта:

– Единствено надеждата в Бога, ще ни помогне да продължим напред, когато животът ни се разпадне. Само Той е верен и заслужава доверие. Надеждата в Него никога няма да ни разочарова.

Момчил нехайно махна с ръка, а Недю го предизвика:

– Ще възложиш ли надеждата си на неизменния характер на Бога или ще се опираш на собствените си сили и очаквания?

– Бла, бла …. Бог, – изсмя се Момчил. – Нали Той знае какво желая и искам, защо не го направи?

– Защото не си се обърнал към Него за помощ.