Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.

В Африка се открили риба Неоцератодус, която може да живее без храна и вода в продължение на години.

Учените се надяват, че това ще им помогне да напреднат в проучванията относно възможността за спиране на жизнените функции в човешкия организъм, без да настъпи смърт, когато това се налага, особено в критични ситуации.

Намерената риба била при неблагоприятни условия. Всички процеси в нея били забавени. Тя спяла. Нейният сън може да продължи от три до пет години. През това време тя не поема храна и вода, и не изхвърля никакви отпадъци.

Изследователите са изяснили, какво става до този момент с тази риба на клетъчно ниво.

Един ден това ще позволи на човек да потъне в летаргичен сън.

Това би помогнало на пациенти, които се намират в критично състояние, т.е. ще добави време, което е необходимо на лекарите, за да спасят пациента.

А също така ще играе важна роля в завладяването на космоса, правейки възможно човек да издържи полети на по-дълги разстояния.

Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.

Благовест слушаше внимателно Зина, но продължаваше да гледа през телескопа. Искаше със собствените си очи да се убеди в това, за което тя му говореше.

Зоя обясняваше за Космоса, съотношението между звездите, разположението на планетите.

– Там стои Той и гледа надолу към децата си, – прошепна тихо Благовест. – На какво ли разстояние е от нас?

Зина помисли, че я пита за разстоянието до Юпитер, тъй като той много се интересуваше от тази планета.

– Според изчисленията на астрономите е между 750 милиона и един  милиард мили, – отговори Зина.

– Толкова далече ….и толкова близко, – изненадано каза Благой. – Чудно ли е, че предизвиква такова страдание в душите.

– Имаш предвид меланхолията, угнетението и подтиснатостта ли? – попита Зина и внезапно разбра. – Това са болести, от които страдат децата Му.

– Да, – отговори Благовест. – Душата тъгува за преходността на тялото.

Изведнъж Благовест стана и се обърна.

– Не знам дали трябва да се използват такива инструменти, – смутено каза Благовест. – Имам чувството, че прониквам в скритите Божии тайни без позволението Му.

– Може и да си прав, – промълви замислено Зина. – Но нали художниците, скулпторите, архитектите, музиканти и всички хора на изкуството копират Божиите творения в произведенията си. В някои от тях откриваме дори небесния ред.

– Да, – очите на Благовест блеснаха като звезди. – Изкуството не е смелост, дързост и възвеличаване, а душевна утеха дадена ни от Бога. Той е създал хора, способни да правят изкуство, за да преодолеят с него преходността си. Това е една голяма утеха, с която ни дарява творчеството. Затова всяко произведение на изкуството струва много повече от този, които го е създал.

– Можем ли толкова много да очакваме от едно човешко същество? – попита смаяно Зина.- Кой може да се постави изцяло и завинаги в служба на делото си.

– Човекът на изкуството няма друг избор, длъжен е да го направи! – наблегна Благовест. – Както Юпитер стои точно на това място и свети по-ярко от Сатурн  или смяташ, че всичко е случайност?

Благовест говореше много разпалено и Зина се отказа да му противоречи. Беше готова да спори с него, но усещаше, някъде дълбоко в себе си, че имаше истина в думите му.