В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Стените заплашително се издигаха пред Йоан, сякаш се готвеха да го смажат под тежестта си. Между тях бе заключен целият му живот. На масата бяха разхвърляни рисунки, а на пода се търкаляха глинени модели.

Тук бе проектирал всичките си конструкции, бе изваял великолепните си скулптори. На това място в обятията на най-прекрасната жена за него,  бе познал любовта.

Седна и закри лицето си с ръце. Защо му бяха нужни тези мигове на щастие? Нима за да се чувства двойно по-нещастен в самотата и поражението си?

Картините от предишния живот преминаваха като на кинолента пред него. Намираше всичко преживяно за безсмислено и излишно. Къде останаха триумфите и успехите му? Те бяха част от миналото му но се превърнаха в разпадащи се руини.

Звездата му бе угаснала, славата си бе отишла.

Само една жена  бе отворила сърцето му, до което нямаше  достъп никоя друга,  за истинската любов. Едва ли някой друг човек е имал по-голямо страдание от неговото.

„Защо да не ѝ напише писмо?“ – мярна се като освобождаваща мисъл в измъчения му разум.

Скочи, извади хартия и започна да пише. Пламенните думи изпълнени с любов изпълниха няколко страници. Лицето му се зачерви, целият гореше в треска.

Изведнъж зародилият се импулс бързо угасна и той отпусна ръка.

Йоан не можеше да ѝ пише. Двамата нямаха право да се видят отново, всеки от тях си имаше свое семейство. Любовта им бе намерила върховно удовлетворение, както цвете, което разкрива красотата си само за един ден, а привечер увяхва.

Мигове като този не се повтаряха. Срещнеха ли се отново щяха да се разочароват, като умиращи от жажда стоящи пред солено езеро.

Едва през тази нощ той намери истинския образец в нея. Взе длетото и чука, искаше да запечата онзи миг, когато двамата бяха едно тяло и една душа.

Йоан започна да удря по длетото, спокойно и отмерено. Работеше, забравил за всичко наоколо. Длетото оформяше мрамора според преживяното от него. Мраморните черти все повече се доближаваха до образа, който се бе запечатал  в сърцето му.

От дълбините на душата му изплува предчувствие за избавление. Може би така се чувства умиращ след борба с мъчителна болест в последния си час, когато угасва волята му.

Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.

За да се заличи завинаги спомена за убиеца, къщата му бе изравнена със земята.

– Може ли извършеното престъпление да е толкова жестоко и отвратително като наказанието? – попита Силвия. – Съществува ли изобщо правото?

– Правото е като хамелеон, – обясни Мирон. – То приема всяка възможна страна и не се плаши от нищо, все едно какво ще поискат от него силните на деня.

Силвия се обърна към прозореца. Градината тънеше в мрак. Беседката се открояваше като малък остров на спокойствие в мрачната нощ.

– Понякога си мисля, че тази книга носи проклятие, – прошепна беззвучно Силвия.

– За каква книга говориш? – попита Мирон.

– Виждал си я. Вместо да направи хората щастливи, тя ги тласка към гибел. Може би, ако не бе тя, нямаше да се случи всичко това.

– Знам, че ти е било трудно, защото ти познаваше този човек, – каза съчувствено Мирон.

– Ти нищо не разбираш. Аз му дадох тази проклета книга. Той ме помоли да му я дам, за да я прочете. Аз съм виновна за жестокия му край. – самообвиняваше се Силвия.

Мирон мълча дълго, а след това каза:

– Книгата е като огледало. Ако в нея надникне разбойник, там няма да излезе свещеник. Всеки читател чете по различен начин. Разсъжденията и заключенията на кой да е човек са различни. Ти не носиш вина и отговорност за деянията му.

– А не трябваше ли да предвидя последствията? Знаех, че е екзалтиран маниак.

– Нима някой държи отговорен Исус за това, че в името на Библията са убивани невинни хора? Не! – натъртено каза Мирон и преди Силвия да успее да възрази продължи. – Разбери, книгите са като нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш да убиеш и човек.

Тя разбираше какво искаше да ѝ обясни Мирон, но вината за унищожаването на този човек и всичко край него ѝ тежеше като воденичен камък.

Известно е, че комарите могат да открият човек по неговата миризма. Японските учени са решили да използват тази особеност на насекомите, за да създадат специални сензори за търсене на хора под развалините.

Комарите произвеждат специален протеин, който може да абсорбира изпарението от тялото на животни и хора. С помощта на тези протеини, насекомите намират своите жертви.

Ако учените успеят да отделят гените на насекомите и от тях да отгледат в лабораторни условия подобни протеини, може да се създаде сензорно устройство, реагиращо на миризмата на човека.

Такива изследвания са започнали вече учени от Токийския университет и Академията на наука и технологиите в провинция Канагава.