– Вярваш ли в Бога?

– Никога не съм го виждал. Как мога да вярвам в това, което не виждам?

– Извинявай не исках да те обидя…

– Вярвам в парите, защото тях ги виждам със сигурност. Вярвам в даден план, в прогноза, в кариерно израстване….. Вярвам в къщата, защото тя е построена стабилно.

– Разбира се, … очаквах  подобен отговор. Но нали вярваш в щастието, а не си го видял? Него душата ти го е видяла. Извинявай, но не исках да бъда груб.

– Сега сме един на един, победа в спора няма никой от нас.

– Вярваш ли в любовта, а в приятелството? Как ги вярваш, като не си ги видял ли? Всичко това е на душевно ниво ….. А в искреността и светлите мигове в живот, вярваш ли? Ще видиш всичко това с очите си, не бързай.

Настъпи кратко мълчание.

– А спомняш ли си, когато бързаше за бизнес среща? Тогава трафикът те забави и ти не можа да хванеш самолета?! След това чу по телевизията, че самолета, с който щеше да летиш се е запалил.

– Тогава пих и плаках цял ден …

– А помниш ли, когато жена ти раждаше и лекарят каза: „Съжалявам, няма никакъв шанс да оживее“?

– Животът ми премина като сериал от мрачни и радостни моменти, но в този миг всичко за мен загуби смисъл.

– А помниш ли, когато бебето силно изплака и ти извика: „Има Бог. Той съществува!“ И се усмихна щастливо.

Мъжът при спомена отново се усмихна.

– Има неща, които очите не се виждат, но сърцето ги усеща ясно и точно. Умът ти протестира все по-напористо, но получаваш болка, след която идва горчивият опит. Включва се егоизмът ти и голямото ти „Аз“….

Мъжът въздъхна.

– Ти виждаше проявленията на Бог всеки ден по толкова много различни начини, усещаше го дълбоко в душата си…..

– Всеки си има свой път, – мъжът опита да се оправдае.

– Но вярата и любовта са важни за всекиго. Не те попитах: „Видя ли Бог“, а дали си повярвал в Него?

Донка растеше не с дни, а с часове. Изумяваше всички в семейството си с необичайни въпроси и неочаквани разсъждения.

Веднъж след като изслуша прогнозата на времето, попита:

– Татко, въздухът има ли дупе?

Баща ѝ я смъмри:

– Какви ги говориш? От къде ти дойде това на ум?

– Нали леля Славка си има бебе. Тя мери температурата му като вмъква върха на термометъра в дупето му. Щом измерват температурата на въздуха, той трябва да има дупе, – Донка заключи важното си откритие.

Баща ѝ се засмя, а тя обидено каза:

– Исках да зная само къде му мерят температурата….

Един ден Донка попита:

– А какво е това О О Не?

Баща ѝ се опита да ѝ обясни според детските ѝ представи, след което веднага последва следващия ѝ въпрос:

– А кога ще стане О О Да?

Една вечер Донка се изкачваше с майка си по стръмната пътека към кошарата на дядо Богдан. Спъна се в нещо и ожули коляното си.

Донка бръкна под крака си и извади „нещото“. Беше подкова. Засмя се и възкликна:

– Мамо, виж, кончето си е загубило обувката.

Когато вечерта легна да спи, Донка каза на  майка си:

– Дай ми „подглавницата“.

– Какво? – учудено я изгледа майка ѝ.

– Нали се слага под главата, защо тогава ѝ викате „възглавница“?

Любознателността на Донка нямаше край. Въпросите извираха като фонтан. За някои, ти самият не би се досетил сам да ги зададеш.

Към края на есента беше на разходка с баща си и майка си. Изведнъж тя посочи нагоре с ръка където минаваше реактивен самолет.

– Вижте го как затваря ципа на небето.

Първият и последният риболов на Донка завърши доста интересно. Когато на стръвта се улови риба, тя вместо да се зарадва, тя се разплака:

– Откачи я и я върни обратно! Не виждаш ли, че я боли. Пусни я!

Донка едва бе научила нотите, когато сподели с баба си, когато минаваха покрай телефоните стълбове:

– Виж, бабо, жиците са като петолиния, а птиците по тях като тумбести ноти.

Растеше Донка и изненадваше всички с въпросите си. За нея казваха:

– От нея най-малко даскалица ще излезе.

Този ден съвсем не приличаше на зимен. Сякаш някой го бе заменил с такъв от есента. Бе облачно, но тихо. А температурите бяха над 20 градуса. Какво объркано време!

Група тийнейджъри се събраха у Мишо. Когато нахлуха в празния апартамент, някой предложи:

– Хайде да играем!

– На какво? – попита Симо.

– Някой казва фраза, а друг я допълва, – поясни Виктор, който бе авторът на идеята.

– Допълнението какво трябва да бъде? Да съответства ли точно на фразата или просто, каквото ти дойде на ум? – заинтересува се Румен.

– Няма значение, – махна с ръка Виктор, – ако не сложим ограничения, могат да се получат доста хумористични изречения.

Някои неохотно се съгласиха да участват в тази игра, но други с радост я приеха.

Виктор започна първи:

– Ако ти копаят яма ….

– … не им пречи, – добави Стамен.

Всички се засмяха. Отговорът на Стамен се хареса на младежите.

Така играта увлече и нежелаещите да участват в нея. Всеки се стремеше да даде такъв отговор, че фразата в комбинация с него да звучи хумористично.

– Не говори за себе си лошо …

– …. за да не вършиш работата на другите.

– Никога не казвай: „Сбърках“…

– …. по-добре кажи: „Ау, колко интересно се получи“.

– Ако ви смятат за глупак ….

– ….. опитайте се да загубите някой и друг килограм.

– Часовникът ни помага да се събудим….

– …. но основно ни пречи да спим.

– Ако кажеш: „Не помня“….

– …. значи не е станало.

– Най-добрият начин да почистиш стаята е ….

– …. да изгубиш SIM картата си в нея.

– Ако щастието ви не е в парите ….

– …. изпратете ги на мен.

– Добрият алкохол на масата …

– …. ще покрие кулинарните ви пропуски.

Младежите ръкопляскаха след всяко сполучливо попадение.

Така облачното и нестандартно време за сезона остана на заден план.

Прекрасен слънчев ден. Един от онези последните, с които ни дарява есента. Топъл, но не горещ. Наситен с червени, жълти, зелени и кафяви краски от палитрата на Твореца.

По пътя крачеше възрастен мъж. Той се наслаждаваше на всичко около себе си. Усмивка озаряваше лицето му.

Мъжът влезе във един фризьорски салон, намиращ се от дясната страна на пътя и поздрави учтиво всички:

– Добър ден.

Милена, младо момиче, което скоро бе постъпило на работа във този фризьорски салон, внимателно го огледа.

„Въпреки възрастта си, – каза си Милена, – ухае приятно, въпреки годините си. Старчоци като него миришат на застояло и леш“.

Възрастният мъж бе облечен стилно в тон с модата на 70-те. Нещо трогна Милена, когато го наблюдаваше.

Мъжът, нека го наречем Продан Василев, се обърна точно към Милена:

– Бихте ли ме подстригали? – каза той. – Нещо по-съвременно, от сегашната мода. Моделирайте ме по-ваш избор.

И Милена го подстрига без много приказки.

„Изглежда доста приятно и достатъчно привлекателно, – отбеляза на ум младото момиче, – независимо от възрастта си. На неговата възраст обичайно поръчват: По-късо и по-бързо. А този поиска нещо ново“.

Продан сложи очилата си и попита:

– Е, как е? Добре ли изглеждам?

Катя, която обичаше да се шегува, се обади закачливо:

– Даааа, като истински младоженец.

Присъстващите и работещите в салона започнаха да се усмихват леко, а той без никаква обида заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Всички го гледаха снисходително, а Катя си помисли:

„Младоженец е, щом казва, така да бъде. Млада е душата на този старец“.

Възрастният мъж стана от стола и каза :

– Днес празнувам златната си сватба.

Усмивките замръзнаха на лицата. Всички присъстващи, особено младите хора се почувстваха неудобно.

Заседнал начин на живот при 20-градусовата жега в стаите, с палта и пуловер води до изнежен живот, без каквито и гимнастически упражнения, разходки и техническа работа….

Все зад книгата, дали са уроци или романи, но това е „нормално“ за образованието на децата в средно състояние.

До какво ще доведе подобно възпитание?

Книгоеди поглъщащи десетки книги, четенето на които не води до никакво добро, защото да се напише нещо сносно или да се изкаже ясна мисъл, са нужни воля и навик, а училището дава знания, знания и още знания, преминавайки от едно към друго.

Развитието на ума и съвършеното безсилие на характерите води до способност всичко да разберат и за много неща да мечтаят, но не можещи да направят каквото и да е.  Това е плодът на такова възпитание.

Нека по-малко да знае, но да умее да действа, тогава детето ще бъде по-полезно.

С такова възпитание, разстройващо и дразнещо нервната система на децата, ние сме развалили цели поколения. Най-лошото е, че сега не виждаме начин как да поправим тези грешки във възпитанието.

Този, който разбира какво зло е причинено, ще намери множество средства, за да му противодейства.