Физикът и популяризаторът на науката Мартин Арчер е установил, че удар на един светлинен меч (от „Междузвездни войни“) в друг ще доведе до взрив, който мигновено ще превърне двойката дуелиращи се в пара.

Даденият вид оръжие се състои не от светлина, а от гореща плазма. По съответстваща формула на Макс Планк може да се изчисли точната им температура.

Червеният меч „предпочитан от злодеите“ работи при 726 градуса по Целзий,  а синият е около 15 пъти по-горещ.

Плазмата се задържа в определена форма на меч благодарение на мощни магнитни полета, които помагат да се балансира налягането на разширяващата се плазма.

Сблъсък на плазми с различни магнитни полета води до отделяне на огромно количество енергия.

С други думи, боя със светлинни мечовете води до изхвърляне на гореща плазма с висока скорост, а това вещество ще се превърне в пара всички живи същества, които са наблизо.

В природата се срещат невероятни създания. Изключително голямо е разнообразието от живите същества живеещи на нашата планета.

Днес ще ви запозная с едно много интересно животно за съществуването, на което едва ли някога сте знаели.

Grimpoteuthis или октоподът Дъмбо е дълбоководен жител.

Своето име е получил благодарение на двата плавника на мантията, на мембраната между краката, напомнящи на ушите на слона Дъмбо от известния анимационен филм.

Тези същества живеят в екстремни дълбочини от 3000 до 4000 м, а някои и на 7000 метра.

Най-големият Дъмбо октопод е 1,8 метра дълъг и тежащ 5.9 кг. Средният размер за повечето видове е 20-30 сантиметра, а средното тегло е неопределено.

Октопод може да изплува директно на повърхността или да се носи над морското дъно, търсейки охлюви, червеи или друга плячка.

Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….

Даниела и Славена бяха излезли на разходка по плажната ивица. Нямаше високи вълни. Едва подухваше тих ветрец.

Даниела обърна очи към яхтеното пристанище. Заслони очите си и каза:

– Не би ли искала поне веднъж да видиш истински юбилей, – попита тя Славена.

Под юбилей Даниела не разбираше някакво тържество, а океански феномен от биологично естество, което бе характерно за това място – Mobile Bay Jubilee.

– Да, – усмихна се Славена. – Доста съм слушала за това, а ти от къде се сети за него?

– Когато сме тук, макар и за малко, се сещам за юбилеите.

В Болдуин е достатъчно само да кажеш думата „юбилей“ и няколко часа можеш да слушаш истории за този феномен.

– Знаеш ли, че истински юбилей се случва два до три пъти в годината? – попита Славена.

– Чувала съм да разказват, – каза съвсем сериозно Даниела, – че когато настъпи, огромен брой риби камбала, скариди и раци се струпват на едно тясно парче до плажа на източния бряг. и всеки път това място е различно.

– Да, – каза замислено Славена, – на пясъчна ивица от 20 километра, това явление се случва редовно.

– Лошото е, че юбилея започва без предупреждение, – поклати глава Даниела.- Някои твърдят, че това ставало между три и пет часа сутринта.

– А знаеш ли причината за появата на юбилея? – попита Славена. – Не вярвам, да се явява просто така.

– Тези, които са наблюдавали феномена твърдят, – започна да обяснява Даниела, – че юбилеите се дължат на разслоение на океанската вода, при което по-тежката, по-солена вода се залива от лек слой от по-сладка вода, който идва от реките северно от залива. Това издига на повърхността бедна на кислород вода, която изтласква десетки хиляди ракообразни  и дънни риби към брега.

– Знам, че водните същества по време на юбилея са зашеметени и не плуват, – засмя се Славена. – Лежат кротко, струпани нагъсто в най-плитките води, докато отлива отмине и юбилея не приключи. Тогава те „се събуждат“ и бързо отплуват на дълбоко.

– Иска ми се да попадна в този отрязък от време час-час и половина, при който скаридите, раците и камбалата могат лесно да бъдат уловени. Но за целта трябва да се уцели точното време, а това за съжаление никой не знае кога е, – малко тъга пролича в гласа на Даниела.

– Колко е жалко, че не можеш да си купиш билет за това зрелище, – в същия тон продължи Славена. – Никакви заслуги не могат да ти осигурят присъствие на юбилея.

– Така е, – съгласи се Даниела. – Никакво богатство и слава, нито научно откритие или математическа формула, дори саможертва или правителствено нареждане не биха ти дали дори и малка надежда, че ще можеш да присъстваш на точния ден и час, когато възниква феномена.

– Юбилеите са непредсказуеми и настъпват през нощта – като ехо прозвуча гласа на Славена.

– От заселването на европейски колонисти на Източния бряг се носят легенди и разкази за юбилея. За първи път испански авантюристи откриват това естествено пристанище, познато с необичайното си изобилие от морски дарове. Тогава те го нарекли Залива на Святия Дух.

– Мисля, че това е едно чудесно име за океанските води, които и днес раждат чудеса – засмя се Славена.

Пазачът почука и зачака отговор. После отвори вратата и влязоха в стая облицована с груб камък.

Един мъж седеше с кръстосани крака в средата на стаята.  Четеше на бледата светлина Корана. Не вдигна поглед и не ги поздрави.

Тактиката му за надмощие не впечатли Ефросина.

– Знаеш ли кой съм? – попита той, след като почтително затвори книгата.

– Дяволчето Фют? – реши да го подразни Ефросина.

– Ще бъдеш ли моят Ян Бибиян?

– Без мене в тази игра.

– Това не е съвсем по вкуса ми, но съм сигурен, че може да се уреди нещо.

Ефросина нямаше желание да го остави да се преструва на нещо различно от чудовището, което всъщност бе.

– Никой не знае истинското ти име, но си известен като Джема. Искаш да унищожиш Израел и да създадеш ислямска държава, която ще се простира от Афганистан до Мароко. А ти ще си… султан ѝ?

– Не съм сигурен каква ще е титлата ми – отвърна  Джема. – Султан звучи добре. Хареми, дворцови интриги ….

Джема я изгледа предизвикателно:

– Вашият Христос е казал: „Блажени миротворците“. Знаеш ли, че той е и пророк на исляма? Не последният, разбира се. Последният е Мохамед, но вашият Спасител е признат за велик учител.

– И моята, и твоята религия боготворят Исаак и Авраам, – каза Ефросина.

– Но вие не вярвате в Неговите последни послания до последния му избран пророк, в святите му думи, написани чрез Мохамед и изложени в Корана.

– Моята вяра започва и свършва със смърт и възкресение.

Джема сдържа хапливия си отговор и каза:

– Вярваш ли, че си блажена? Че си благословена?

– Вярвам, че работата да се сложи край на насилието е благословена.

Той кимна.

– Добре казано. Но защо? Защо искаш мир?

– Нима не е очевидно?

Ефросина беше очаквала словоизлияния за злините на Запада, с които да оправдаят масовите убийства. Беше слушала записи на техни ръководители и бе гледала десетки видеозаписи с фанатизирани мъченици.

Тя искаше да разбере с какво  Джема се различава от тях, макар че разликата в случая бе без значение.

– Мирът означава застой и криза, – каза  Джема. – Когато човек живее в мир, душата му атрофира, а творческият му дух умира. Единствено в стълкновение ние сме съществата, за които Аллах ни е предназначил. Войната води до смелост и саможертва. А какво носи мирът? Нищо.

– Мирът носи процъфтяване, прогрес, благосъстояние, благоденствие и щастие.

– Това са плътски неща, а не духовни. Твоят мир иска само по-голям телевизор и по-лъскава кола.

– А твоята война носи страдание и отчаяние, – противопостави се Ефросина.

– Не удобството на луксозен дом, а опита от споделени трудности, ни сближава с Аллах. Не твоята демокрация, рок музика или порнографски филми. Те ни отвличат от истинската причина за съществуването ни. Единственото ни предназначение на земята е да служим на волята на Аллах.

– Кой знае каква е волята му? – попита тя. – Кой реши, че ти познаваш намеренията му по-добре от всеки друг? Коранът забранява самоубийството, а ти изпрати млад човек да разбие пълен с хора самолет.

– Той умря като мъченик.

– Не, – рязко възрази тя. – Ти си убедил едно хлапе, че умира като мъченик и че ще получи седемдесет и седемте девственици в рая. Не се опитвай да ме убедиш, че вярваш в това. Ти се опитваш да получи власт и да експлоатираш сляпата вяра на глупаци като този младеж, за да постигнеш целта си.

– Очевидно знаеш, че винаги е ставало дума за власт, – каза той. – Преди векове Англия е постигнала такава с помощта на флот си. ……. А с какво разполагат народите от Близкия изток, освен с готовността на някои от хората си да се самовзривят? Да, това оръжието е грубо. Но позволи ми да те попитам следното. Колко похарчихте за осигуряване на националната си безопасност, след няколко поредни нападение? Сто милиарда? Петстотин?

Числото бе по-близо до трилион, но Ефросина не отговори. Разговорът не вървеше, както очакваше.  Джема се разкриваше като човек, твърдо устремен към властта.

– Преди нападението срещу Световния търговски център един от петстотин хиляди мюсюлмани бе готов да стане мъченик. Оттогава броят им се е удвоил. Това са десет хиляди мъже и жени, готови да загинат в джихата срещу Запада. Наистина ли мислиш, че можете да спрете десет хиляди атаки?  В момента разполагаме с почти безграничен запас от доброволни мъченици и скоро ще започнем да ги използваме в нападения, които ще променят световните граници според моите представи.

Говореше не като фанатик, а като президент на корпорация, който излага плановете за разширяване на компанията си.

– Не прави това, – умолително каза Ефросина.

– Вече е прекалено късно да спрем.

Лицето му стана сурово и безжалостно. Ефросина едва не припадна.

– А твоята смърт ще е първият удар.