След половин час Мирон долови парфюма на Ани. Забеляза сластолюбиви преценки на мъжете и завистливите погледи на жените и разбра, че Ани е зад него.

Той се обърна и забеляза сянка в невероятните ѝ зелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не е забелязал.

– Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу научните ми постижения вчера, – натърти Мирон.

Ани му се усмихна. Това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа ѝ прозвуча ирония:

– Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Тя млъкна и го погледна изпитателно.

Мирон осъзна, че Ани е типичен бунтар, който изтъква причините и след това мисли за последиците. Ако имаше стимул, тя щеше да поддържа дадена работа, без да разсъждава за крайния резултат.

Ани бе от хората, които наричаха „либерали за един месец“. Нямаше значение, че някои от възгледите можеха да бъдат диаметрално противоположни на други, важното е да бъдат политически правилни и актуални.

Мирон спомняйки си предишния им разговор с огорчение каза:

– Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода от места, които са на километри от домовете им? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец или механична помпа. Водата за много хора по света е лукс. За нея  могат само да си мечтаят.

Ани го гледаше с предизвикателна усмивка, която подчертаваше несъгласието ѝ с неговите възгледи. Мирон още повече се разгорещи:

– Работните места, на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите  си те ще издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие.

Въпреки че Ани беше много красива Мирон нямаше да ѝ позволи да си играе с него. Доброто му име беше доказателство, че е прав.

Усмивката ѝ беше снизходителна и същевременно закачлива.

– Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова не мога да приема останалите ти аргументи. Всеки от нас има свои възгледи, но те се различават много.

– Имаше ли  нещо логично в онова, което казах вчера, когато разговаряхме? – Мирон се надяваше да намерят допирни точки с нея.

– Формулите и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към напредъка, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мирон я намираше за привлекателна въпреки думите ѝ.

– Поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда, но по този начин може да въздейства и всеки друг фактор.

– Нима искаш нещата да останат така? – предизвика го тя.

– Не виждам как мога да ги спра. Внасянето на архаичната технология ще изхвърли толкова много вредни за озона газове, че всички противодействия на заинтересованите страни ще бъдат безрезултатни.

Ани го изгледа скептично, но той продължи още по-настъпателно:

– Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо вашият природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват само противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си.

Мирон вдигна глава и я погледна право в очите.

– Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище, която се осъществи наскоро, нали?

– Бях там, – гордо каза Ани.

– Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

– Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че подписаха тази тъпотия и хората ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите им.

Ани сложи ръцете на хълбоците си и оформи едно предизвикателно „ф“. Мирон се направи, че не забелязва това и посочи още един аргумент:

– Друг документ наречен „Дневен ред 21“ заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам.

Мирон се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Ани онемяла. Но изведнъж той се обърна рязко и заговори още по-възмутено:

– Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти стереотипите и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Ани да успее да реагира.

Хората са странни същества. Те с еднаква сила могат да обичат и да желаят смъртта на себеподобните, създавайки оръжия, от които можеш да изтръпнеш.

Съветският екраноплан „Лун“ е бил един от най-амбициозните проекти в областта на хибридния вид транспорт.

Екранопланът бил нещо средно между кораб и самолет.

Предполага се, че това транспортно средство е трябвало да лети само на няколко метра над вода, лед или сняг.

За съжаление или радост не знам, но това чудовище не е получило широкото приложение.

На плажовете на Тихия океан на юг от Япония, могат да се намерят доста необичайни песъчинки.

Много от тях са под формата на малки звезди, по-малки от милиметър в диаметър.

Местните легенди твърдят, че това са останки от нещастните деца на небесния съюз между две звезди. Тези звездни деца са умирали при падане на земята или са били убити от чудовищна змия, която живеела в морето край японския остров Окинава.

В действителност, тези малки звезди са останките на бодливите обвивки на друга форма на живот: амебоподобни същества, наречени фораминифери.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

В последните десетилетия в света широко се разпространи ново необичайно хоби – резба по монети. На обичайната повърхност на монетите се появяват нови образи: портрети на хора, животни, пейзажи ит.н.
Такива монети се наричат Nobo nickel и се намират предимно в колекцията на нумизматите.
Nobo nickel не се правят от всякави монети, а само от такива, които са направени от мек метал. Основно се използват американски медно-никелови петцентови монети от 1913 – 1938 г. На тях е бил изобразен грубият профил на индианци с пера на главата, които лесно се преобразували в нещо друго.
В Америка в началото на миналия век е имало криза. Много художници и занаятчии били останали без работа. Някой от тях направил една оригинална монета, а останалите подхванали новото увлечение. След известно време за изработването на Nobo nickel знаели всики по  света.
Интересът към тези монети не е загубен и в днешно време. Съвремените майстори на Nobo nickel изобразяват герои от литературни произведения, черепи, демони и фантастични същества.
Един от виртуозите на резба на монетите е барселонецът Паоло Курсио. Той не само украсява повърхноста на монетите с изображения, но им правел и покритие, и когато монетата вече се бракувала, част от повърхността се обработва и се получава нова композиция.