Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.

Станко хвърли чантата си и се отпусна на меката кожена седалка. Анелия беше сложилa вода с лимонов сок на масичката. Станко напълни чашата си и отпи голяма глътка.

– Колкото повече мисля за положението, толкова по-лошо става. Не мога да разбера срещу какво точно сме изправени.

– Спомням си, че преди година една жена ми разказа странна история, – подхвърли Ивайло, но не довърши мисълта си.

– С един архитект разгледахме видеозаписа, който успяхме да направим, – каза Станко. – Той изчисли, че кулата, която видяхме под водата струва най-малко сто милиона долара.

– Имаш ли представа какво е предназначението ѝ?   – попита Пламен.

– Очевидно е построена над неотбелязани досега залежi от метан-хидрат, – предположи Станко.

– Ти беше много предпазлив, когато ми се обади, – прекъсна го Лазар. – Какво е това нещо? Не съм чувал за него.

– Не ти съобщих подробности, защото мисля, че някой подслушва комуникациите ни, – уточни Станко. –  Иначе от къде ще знаят  кога да включат кулата?

– Метан-хидратът е бъдещето на енергетиката, – започна да обяснява Владимир. – Представлява лед с метан, затворен в кристална решетка. Чел съм, че в тези залежи от въглеводороди на дъното на океана е затворена повече енергия, отколкото е необходима, за да задоволи потребностите ни за цели векове. Ресурсите от метан-хидрат са по-големи от въглищата, петрола и природния газ, взети заедно.

– Големите петролни компании се мъчат да разработят технология за експлоатацията им,  – допълни Станко. – но ще минат още много години преди това да стане реалност. Проблемът е, че залежите са нестабилни. Подводно свличане или земетресение може да стане причина милиарди тонове метан-хидрат да се изпарят и да изригнат. Ето защо експлоатацията е трудна. Петролната платформа може да наруши равновесието на метан-хидрата и да предизвика изригване, което ще разруши и освободи тонове парников газ. Природозащитниците правят всичко по силите си, за да предотвратят бъдещото му използване.

– Логично е – измърмори Анелия.

– Опасността е реална, – каза Лазар.

– Подводно свличане е освободило наведнъж огромни залежи по крайбрежието на днешна Норвегия, – каза Владимир. – Милиардите тонове метан-хидрат, които са стигнали до атмосферата, са повишили температурата в света и са спомогнали за бързото настъпване на края на първия ледников период.

– Каква е тази организация, която е намерила залежи от хидрати толкова навътре в океана? – замисли се Станко. – Доколкото ми е известно, никой не е търсил там. А кулата е направена или да охлажда хидратите, като вкарва разтвор от студена морска вода в дъното, или да ги затопли и да причини катастрофално изригване.

– Но защо? За какво му е на някого да го прави? – попита Пламен.

– Предполагам, – започна малко несигурно Владимир, – че кулата поддържа стабилността на метан-хидрата. Според експедиция на Националната агенция по океанография и метеорология преди десет години това течение не е съществувало. Те предполагат, че се е зародило в резултат на глобалното затопляне.

– Хората от тази организация, която е открила залежите, – предположи Анелия, – са осъзнали, че ако не направят нещо, за да попречат на топлината да разтопи леда, ще стане екологична катастрофа.

И все пак това бяха само предположения. Но кой стои зад всичко това?

Наоколо цареше хаос. Хора влизаха и излизаха. Чуваше се плач и стенания. На Росен бяха поверили да се оправя с тази менажерия. Той беше съсредоточен и концентриран.

Росен се готвеше да набере друг номер, когато Анета го дръпна за ръката.

– Какво правиш? Не можеш в това състояние да отидеш там.

– Трябва да отида, – категорично каза Росен.

Той знаеше, че тя няма да го разбере.

– Капнал си от умора. Направи толкова много до сега, това не е ли достатъчно? Нека някой друг да свърши останалото, – Анета кипеше, като събуждащ се вулкан.

– Нима си мислиш, че аз не искам да си почина? Знаеш, че винаги постъпвам така. Когато кажат: „Нека някой друг да го направи“, усещам, че този друг съм аз, Ани.

– Ти ли ще носиш цялата отговорност за света? – не се отказваше лесно Анета.

– Но поне мога да направя нещо, макар и малко….

Росен толкова много искаше да хване Анета за ръката и да замине някъде далече от тук, да забрави за всичко тук. За миг си помисли, че друг може да го замести, но тръсна глава:.

– Ани, трябва да се погрижа за тези хора, заел съм се от самото начало с тях.

Тя го обичаше за всеотдайността му, но осъзнаваше, че колкото и да се обичаха, един ден Росен нямаше да бъде до нея. В животът му винаги щеше да има някакво предизвикателство, затруднение или усложнение, което щеше да го отнема от нея, като чужда жена.

Той беше мъжът на мечтите ѝ, но изглежда тя искаше повече, отколкото той можеше да ѝ даде. Ако Росен се превърнеше в това, което тя искаше, той нямаше да бъде вече човекът, в когото се бе влюбила.

Бе решила да сложи край още сега, преди да бъде отново наранена. Мисълта да бъде прекъсната връзката им, създаде болезнена празнота в душата ѝ. Анета имаше чувството, че тази пустота никога няма да се запълни.

– Добре, – привидно се съгласи.

– Когато това свърши …. ти и аз …. мисля, че разбираш какво имам предвид? … Ще бъдем заедно.

– Разбира се. – каза Анета.

Чувствата ѝ бяха толкова объркани, че се поколеба да го погледне в очите.

Най-накрая Анета се овладя, но когато се обърна да му каже, че не иска да го вижда повече, той беше изчезнал.

Едно семейство вървеше по главната улица, мъж и жена с момче на седем и момиченце на четири години. На тротоара бе седнала жена с малко дете и просеше.

Синът се обърна към баща си:

– Татко, дай ми една монета, за да дам на тази жена.

Мъжът даде не само на него, но и на дъщеря си, която безмълвно протегна ръка.

Момчето отиде до жената, даде ѝ парите и каза:

– Нека Бог да ви благослови!

Момиченцето също изтича до жената с малкото дете, подаде парите и тържествено каза:

– Нека Бог да ме благослови.

Малката бе чула, какво каза батко ѝ, но не бе доразбрала май нещо ….

Мирон седна зад волана и тресна вратата. Ядоса се на себе си, защото и този път не можа да устои на привлекателността на една жена.

Още не се бе успокоил, когато някой потропа на стъклото от другата страна на колата. Той се изненада и отвори.

В колата бързо се вмъкна Ася. Мирон нищо не каза, само я погледна за миг. След това подкара колата.

Когато излязоха на главния път, Мирон,  усети, че Ася е разочарована и ядосана . Той се зачуди докъде ще доведе всичко това, но тайно се зарадва, че го е последвала.

– Мразя го почти толкова, колкото го обичам. – Ася говореше за баща си. – Понякога той е толкова добър и грижовен, но не мога да не му противореча. Фанатик е на тема здравословния начин на живот, затова започнах да пуша на четиринадесет години. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Дори още не знае, че пуша. И тъй като всичките си пари влива в петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда.

Ася нервно чупеше пръстите си.

– Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Не е ли странно тогава, че той видя отчаянието на майка ми едва, когато стана много късно.

Мирон усети, че Ася иска да говори, затова продължи да мълчи.

– Тя се самоуби, докато учех в университета. Разбрах за това едва, когато ме повикаха за погребението. С мама не бяхме близки. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради това, че вече я няма, а от съжаление.

Ася не помръдваше, очите излъчваха студен блясък. Гласът ѝ бе слаб и приглушен:

– Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна. Веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Мислех да обвиня баща си, но каква полза имаше от това? Той отсъстваше много време от дома ни.

Ася махна с ръка, сякаш пъдеше от себе си някакъв кошмар.

– Майка ми подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Тя злоупотребява с алкохол и любовните връзки. Щеше да се самоубие дори, ако бе напуснала баща ми. Щом майка ми бе решила да умре от собствената си ръка, нищо не можеше да я спре.

Мирон погледна към Ася. Ръцете ѝ трепереха, но гласът и остана спокоен. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере емоционалните конфликти, които формираха личността ѝ и мотивираха действията ѝ.

Гневът към баща ѝ я бе накарал да защитава кауза, само и само, за да му се противопоставя. И това раздразнение не произлизаше от смъртта на майка ѝ, а от това, че не можа да я предотврати.

Двамата не разговаряха до края на пътуването. По предното стъкло барабаняха едри капки дъжд, а вятърът се усилваше още повече.
Мирон спря до входа, където живееше Ася. Тя се разплака:

– Не исках тази вечер да се заяждам с теб, по-скоро исках да те съблазня. Когато те видях за първи път реших, че си много добър и благороден човек. Изглеждаше ми по-различен от другите.

Мирон не смееше да помръдне. Не знаеше какво да ѝ каже.

Ася отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата се обърна и му помаха с ръка.