Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Виктор се двоумеше в нерешителност. Вятърът развяваше буйният му перчем, но това не му помагаше особено много.

– Скачай! – чу той Станислав, който стоеше до него.

– Страх ме е . Това са цели дванадесет метра.

– Какво толкова? Затичай се, затвори очи и скочи.

– Никога до сега не съм скачал от такава височина. Даже и от два метра не съм скачал във вода, защото съм получавал синини по гърдите. А тук е шест пъти повече.

– Навярно си имал неуспешен опит и сега си мислиш за него?

– Да.

– Ако тогава не си се ударил лошо и все пак си се гмурнал във водата, ти и сега би го направил.

– И тогава ме беше страх, както и сега.

– Ако носиш в себе си спомена за неуспешния опит, той ще те съпровожда навсякъде и нищо ново, интересно и смело няма да можеш да направиш в живота си. Не става въпрос само за този скок, а в живота си изобщо. Нима ти не искаш да се избавиш от страха си?

– Разбира се, че искам. Влизал съм в ледена дупка, скачал съм с парашут, лежал съм на пирони, ходил съм по въглени, бил съм се на улицата, но този страх ме преследва постоянно.

– Ти веднъж си го приел и си взел решение да се страхуваш. Така страхът е заживял в теб. Ти живееш вече доста време с него.

– Какво да направя тогава?

– Вземи решение и се откажи от своя страх. Ако се откажеш от него, в теб ще се освободи място, което трябва да запълниш с нещо. С какво искаш да го запълниш?

– Със смелост.

– Уверен ли си в това? Всеки път, когато трябва да скачаш, когато усещаш, че ти е страшно, ще се чувстваш смел. Готов ли си за това?

– Да искам да сменя страха си със смелост.

– Добре, тогава скачай!

Виктор стоеше на края на моста. Ниско долу проблясваше водата на планинското езеро.

„В душата ми има страх, но аз го заменям със смелост“, – помисли си Виктор.

Изведнъж той почувства неочакван подем. Дълбоко пое дъх, затича се и скочи във водата от дванадесет метра височина.

Така Виктор стана смел.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Дядо Симеон често се отбиваше на обекта. Той познаваше младият инженер Сидеров, който бе много груб с работниците.

Веднъж дядо Симеон не се сдържа и попита Сидеров:

– Защо толкова грубо се държиш с тези хора?

– А, така значи, грешка съм допуснал? – Сидеров иронично изгледа старецът.

– Знаеш ли как се казват? Какви проблеми имат? – настойчиво продължи старецът с въпросите си.

Сидеров бе готов да изрита старецът и да го прати по дяволите, но се въздържа, защото този човек познаваше баща му, а младият инженер много зависеше от баща си.

– Ето този там побелелият мъж е Стамат,  – продължи кротко дядо Симеон. – Той има внуци. Синът му Хари е инженер като теб, женен е и има две деца. Но скоро синът му бил уволнен и сега младото семейство живее при Стамат. След това едно от децата се разболя и имаха доста проблеми.

Дядо Симеон се огледа и посочи с ръка един млад мъж, който копаеше дупка.

– А това е и самият Хари. Както виждаш, той не се е погнусил да върши и по-тежка работа. Мая и Динко нямат още деца, макар че искат много. Динко е на твоите години. Мая направи спонтанен аборт преди три дни. Помниш ли какво каза тогава на Динко?

– Ама той не каза, че …. – явно съвестта на Сидеров бе започнала да се събужда.

– Ти му каза, че ако жена му не дойде днес на работа, ще ги уволниш и двамата.

Сидеров бе навел глава и избягваше погледа на стареца.

– Онова момче с маркуча е Мартин. Баща му е банкер, но иска синът му да работи през лятото и да се издържа сам. Момчето се бе оплакало на баща си, че трудно се работи при теб, но баща му го насърчил да остане и да не напуска. Може би банкерът те използва за пример на сина си, как да не постъпва в бъдеще. Но да си кажа честно, никой от тяхното семейство по- късно няма да каже  добра дума за теб.

Сидеров беше покрил лицето си със длани и се чудеше как да се скрие от изобличението на старецът.

– А ей там, виждаш ли онези дангалаци? – дядо Симеон продължи да обяснява. – Това са Димо, Захари и Димитър. Баща им отдавна е починал. Майка им е болна, но те нямат пари, за да я заведат на лекар. А до чешмата са Стойна с дъщеря си Мария. Те се страхуват да пият вода, защото очакват да им се разкрещиш, че са спрели да работят.

Сидеров наведе още по надолу глава, а старецът продължи:

– Мимето не е добре, почти на тридесет години е, но умът ѝ е като на 12 годишно момиче. Стойна няма право да кандидатства  за парични помощи по разни социални програми, защото преди две месеца са ѝ откраднали документите. Онзи слаб мъж е Борис, той работи на две места и се грижи сам за болната си майка. Съвестен човек е, но не вижда никаква надежда за бъдещето си. Може би за това не работи така усърдно. Затова ли му удържа 50 лева от заплатата миналата седмица?

– Платих му каквото си е заслужил, – гласът на Сидеров звучеше съвсем тихо.

– Може и да си прав, – поклати глава дядо Симеон. – А ти би ли искал да получиш каквото заслужаваш?

– Не, не бих искал да получа това, което заслужавам, – враждебната нотка в гласа на Сидеров нацяло бе изчезнала. – Надявам се не на справедливост, а на милост.

– Всички те Хари, Мая, Динко, Марин, Димо, Захари, Димитър, Стойна, Мария, Борис и още много на този строеж са много скъпи за Бога, както е скъп за теб сина ти.

Двамата замълчаха. Животът на Сидеров бе стигнал до кръстопът. Но имаше надежда за него, съвестта му се бе пробудила.