Предишните собственици на къщата и двора посъветваха новия стопанин Минчо:

– За розите да знаеш едно, оставяй им повече израстъци и ще видиш колко много ще те зарадват.

Дойде пролетта. Нито един храст рози не пусна много цвят през целия сезон.

– Горките рози, – въздъхна тежко Минчо, – те са толкова заети да запазят всичките си клони, че не им остана нищо за производството на рози.

Следващата зима Минчо излезе с чифт ножици за подрязване в двора. Скоро той напълни контейнера с розови клони. В градината останаха само няколко пръчки без листа.

През пролетта резитбата даде невероятен резултат. Качеството и количеството на розите бе зашеметяващо.

Така и нашият духовният живот се разгръща.

Отиваме при Бога, израстваме и ставаме по-плодотворни.

Усещате ли иронията?

Само с подрязване има плодородие.

Дори с болезнено подрязване розови храсти яркото напомнят, че ще се появят по-големи плодове.

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Елена живееше почти до нивите. Къщата на родителите ѝ бе в края на селото.

Доскоро тя бе в чужбина и упражняваше професията си, но се завърна.

Сега наблюдаваше опустелите и голи ниви, след прибирането на царевицата, които сякаш бяха лишени от живот.

Само вятърът шепнеше от полегатите хълмове, а Елена бе мрачна и потисната. Тя бе без работа.

– Нима наистина се провалих? Защо се върнах обратно? Правилно ли постъпих? Чувствам се като тази празна нива, – тъжно констатира Елена.

Внезапно спомените я върнаха назад.

Бе се запознала с един фермер. Той стоеше пред една такава гола нива.

Тогава Елена го бе запитала:

– Скоро ли ще я засадите?

– Не още, – отговори мъжът. – Трябва да изчакам подходящото време, в противен случай нищо няма да изкарам.

Сега като стоеше пред незасятата нива Елена осъзна:

– В този момент тя е необходимо да бъде „празна“. Аз чакам предложение за работа, но може би не съм готова за него. Ако то дойде твърде рано, ще ми донесе разочарование и несигурност.

Ако чакаш, това не означава, че си пропилял времето си. За всяко нещо си има определен период за действие.

Както празната нива чака стопанина да я засее, така и ние трябва да бъдем търпеливи до идването на Божието време.

Недю се славеше като добър стопанин на земята, която имаше. Много работа и много усилия изискваше тя, но той не би се спрял пред никакви трудности, за да получи добра реколта.

Тази сутрин Недю се качи на камиона си и започна традиционната си обиколката. Когато стигна крайната нива на парцела си, кръвта му закипя.

– Кой изхвърли боклука си тук? – Недю стенеше, скърцайки със зъби. – Това е добра обработваема земя, а не място за смет.

Дълго оглежда чувалите нахвърляни на земята, след което един по един започна да ги товари на камиона си.

В един от чувалите с остатъци от храна, Недю намери плик, на който бе отпечатано името и адреса на виновника.

Това беше моментът, в който трябваше да реши какво да прави.

Да си отмъсти, като освен боклука на виновника изтърси и своя в градината на извършителя на това подло деяние или …… да му прости.

Някои казват, че отмъщението е сладко, но наистина ли е така?

Недю се качи на камиона си и потегли. Той бе разкъсан от противоречиви чувства.

– Ще му го тръсна, да види какво е, – мърмореше Недю под носа си ….

След това въздъхна и си каза:

– Ако го направя, той ще отиде на друго място и там ще го изхвърли. Друго трябва да направя ….

Недю откара чувалите с боклука там, където го приеха и дори разпределиха, едно за рециклирани, друго за топене, трето за компост или храна на животните, ….

Но това не бе всичко.

Недю набра една голяма кошница с плодове от овощната си градина, а в друга сложи зеленчуци и отиде на адреса, който бе открил в боклука.

Той не се скара на мъжът, който бе постъпил лошо спрямо него. Само му подаде двете кошници и добави:

– Моля ви, повече не изхвърляйте боклука си на плодородна земя.

Мъжът наведе глава. Червенина обагри лицето му. Смутен и объркан той каза:

– Простете ми. За напред ще изхвърлям боклука на място където се събира, дори това да ми коства да измина стотина километра.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.