Докато четат нашите очи гледат в различни посоки.

За написването на един роман се изразходват около 500 часа.

Якоб Нилсън при изследване на четенето от монитор установил, че повечето хора движат погледа си под формата на буквата „F“.

Първо хоризонтално (горната лента), леко надолу, след това основно хоризонтално (къса лента от букви) и надолу по страницата.

Максим Горки е четял със скорост 4000 думи в минута.

Помните ли, когато отидохте на училище, как се научихте да четете, пишете и смятате? Това сте го научили с помощта на петте си сетива, логическите си способности и умението да събирате и разпределяте получената информация. Такова знание се нарича естествено. И често то се явява единствено за повечето хора.

В Божието царство има и друго знание. То се нарича откровение.
Исус попита учениците си: „Кой съм Аз?“, а Петър Му каза: „Ти си Христос, Син на живия Бог“.

„Исус в отговор му каза: Блажен си, Симоне, сине Ионов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата“.

С други думи: „Петре, ти не си получил това знание, чрез своите пет сетива, ти си го получил непосредствено от Бога“.

Ако вие получите подобно откровение, то знайте, че когато то дойде, всичко ще се измени. То ще ви помогне по съвсем друг начин да погледнете на нещата. Ще ви дава твърда увереност, че „портите на ада няма да надделеят срещу вас“.

Тези откровения не идват просто така. Вие трябва да размишлявате върху Божието Слово и да искате от Божия Дух да ви ги открива, защото те са „скрити“ в Него. Библията казва, че Бог е скрил Неговата мъдрост за светите. Забележете, Той е скрил тази мъдрост  за вас, а не от вас. Бог иска да я притежавате.

Не вярвам Бог да ви даде откровение, когато гледате, където не трябва, например, когато гледате сцени на насилие, бруталност …

Ако вие искате откровение, направете така, че да можете да го приемате.

Размишлявайте върху Божието Слово, молете се и общувайте с Господа.

Откровението от Бога е най-удивителното знание, което можете да получите.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Един от номерата на повечето от жените е, че уж не забелязват впечатлението, което правят на другите. Една от тях бе Надя. Тя имаше много „номера“, но накрая човек започва несъзнателно да вярва в нейната естественост и непосредственост.

Надя успяваше да внуши на всеки необходимите мисли, така че да постигне, това, което си е наумила. Гласът ѝ беше хипнотизиращ. Тя говореше уверено и убедително. Думите ѝ се лееха като ручей.

Отгоре на всичко пееше много хубаво. Когато я молеха да изпее нещо, казваше:

– Гласът ми не е нещо особено, но пея от сърце.

Почти нямаше песен, чийто думи да не знаеше. Когато се мъчеха да си спомнят за някой позабравен текст, все тя се сещаше.

Характерно за Надя бе, че обичаше да прави обобщения:

– Жените със сведени клепачи са потайни. Те са като лампа с подрязан фитил. Ако те погледнат, карат душата ти от вътре да пламне.

За друга подигравателно ще подхвърли:

– Ниска е като храст, но има още много под земята.

Ако разговаряше с такава жена казваше:

– Не я гледайте, че е такава мъничка! Такива лесно се носят. Те най-добре оценява мъжките прегръдки.

Един път казваше едно, друг път друго, но хората я оправдаваха помежду си:

– Няма значение, че това, което казва може да не е вярно, по-важното е хората да са щастливи. Пък и някои истини могат да ти вгорчат живота.

За личния ѝ живот никой нищо не знаеше. Хората охотно споделяха своите мъки и терзания с нея, но за своя живот тя не говореше.

Край нея бе винаги шумно и весело. Доброто ѝ настроение се предаваше на околните, а смехът ѝ бе заразителен. В нейно присъствие животът ставаше по-лек, за това навсякъде бе желан гост.

Лесно се сприятеляваше, намираше теми за разговор със всеки. Винаги вървеше усмихната  и човек не можеше да не ѝ отговори със същото.

Накратко казано Надя беше пълна с живот.

Нелегалното казино, в което Красимир играеше, беше собственост на Харалампи. Лицензираните казина пъшкаха от какви ли не закони, ограничаващи печалбата им.

Харалампи не обръщаше внимание на законите, а на Красимир му харесваше свободната атмосфера при нелегалния хазарт.

Според Красимир комарджиите бяха глупави хора, а и тези, които управляваха казината, не бяха кой знае колко по-умни. Така че един интелигентен играч винаги можеше да спечели.

В блекджека имаше правилен начин да се изиграе всяка възможна ръка. Красимир знаеше системата наизуст, а след това я доразви, подобрявайки шансовете си, като следеше картите събрани от шестте колоди.

Започвайки от нула той добавяше по една точка за всяка слаба карта – за двойки, тройки, четворки, петици и шестици и махаше по една точка от всяка силна карта – десетка, вале, дама, поп и асо. На седмиците осмиците и деветките не обръщаше внимание.

Когато цифрата в главата му станеше положителна, това означаваше, че в колодата са останали повече силни карти и по-малко слаби.

От това следваше, че шанса му да изтегли десетка, е по-голяма. Отрицателната цифра означаваше, че ще изтегли слаба карта. След като знаеше това, той имаше представа, кога да залага здраво.

Лошото беше това, че със тази своя система не извади късмет и дългът му порасна  до четири цифрено число. Харалампи си поиска парите и Красимир отиде при баща си да го моли за помощ.

Баща му го обичаше и бе готов на всичко, за да му помогне. Заплати дълга му, а Красимир обеща повече да не играе.

Но изкушението бе твърде голямо. Това бе лудост, болестно състояние. Същевременно бе най-вълнуващото нещо на света, колкото срамно и унизително да бе и Красимир не можа да му устои.

Дългът му отново нарасна, този път сумата бе пет цифрено число. Той отново отиде разкая при баща си с наведена глава, но този път чу съвсем друго.

– Нямам толкова пари, – каза баща му. – Бих могъл да взема назаем от някого, но има ли смисъл? Ти пак ще започнеш да играеш, въпреки обещанията си, докато накрая и двамата фалираме.

Красимир се разкрещя на баща си:

– Ти си безсърдечен и алчен. Същински Скрудж. Няма смисъл повече да говоря с теб.

Думите на Красимир нараниха баща му, но възрастния човек остана непреклонен.

– Тогава повече няма да ме видиш, – и Красимир тръшна вратата зад себе си.