Симеон отново се бе провинил. Той стоеше с наведена глава пред баща си и се мъчеше да се оправдае:

– Така правят всички….

Баща му тъжно го погледна и му каза:

– Топлото океанско течение Гълфстрийм тече през целия океан, но океана не го поглъща. Течението запазва топлината си даже в ледените води на Северния Атлантик.

Симеон само въздъхна и нищо не каза.

– Християните живеят в този свят, но не трябва да позволяват света да ги погълне, – продължи баща му. – За да изпълни своето предназначение в този свят, те не трябва да се поддават на охлаждащото влияние на безразличното, безбожно общество, в което живеят.

– Разбирам, – каза тихо Симеон, – но понякога се увличам след другите.

– Исус седеше на една маса със събирачите на данъци и грешниците, – гласът на баща му прозвуча строго и назидателно, – но Той не попадна под лошото им влияние. Те не можаха да го примамят и хванат в мрежите си.

– Да, Исус …. – изпъшка Симеон.

– Освен това Той използваше всяка възможност, за да им изяви истината и да приведе душите им от смърт към живот, – продължи баща му.

– Ясно ми е, – каза Симеон, – че в обществото, в което живея, не трябва да общувам само с тези, които са ми приятни, а и с останалите.

– Освен това не бива да пропускаш възможността да споделиш вярата си, с тези, които не познават Христос, – добави баща му.

– Да, но дали те ще искат да ме чуят? – усъмни се Симеон.

– Може би не всички, – каза баща му. – Но ще могат ли тези, с които се срещнеш днес, благодарение на теб да усетят присъствието на любящия Бог?

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.

Зимен ден, но без сняг. Забулено с облаци небе без капка дъжд. Само голите дървета и студеният вятър напомняха, че зимата властва макар и не с пълната си сила.

Въпреки това радост и копнеж сгряваха сърцата на хората, които излизаха от поредното богослужения в неделя. Всички бяха насърчени от неделната проповед.

Симо, Жана, Алекс и Мими след богослужението запалено коментираха доста интересна тема. Тя бе свързана с призива от амвона за по-активно участие в благовестието.

– Забележете, – каза въодушевен Симо, – първите християни не са имали сгради, автомобили, телевизия, радио и интернет, но те буквално са преобразили света чрез своята проповед за Христос.

– Та те са започнали духовна революция, – подкрепи го Жана, – която е разтърсила основите на Римската империя.

– Пред лицето на противниците и непреодолимите трудности за християнина, – възторжено каза Алекс, – са запазили дръзновението и непоколебимата си вяра.

– Всеки ден са живели за Христос, въпреки че били отхвърляни от езичниците, живеещи край тях. – допълни Мими.

– Със радост са претърпявали презрение, гонение и даже смърт за Христос, – отбеляза Симо.

– Но как са успели? – зачуди се Алекс. – Какъв е бил техният таен секрет?

– Библията ясно говори за причината на техния успех: „Всички бяха изпълнени със Святия Дух“, – уточни Жана.

– Святият Дъх е променил живота на първите християни и на всеки, когото срещнеха, – подчерта Мими. – Тяхната любов, правдивост и чистота, правеха незаличимо впечатление.

– Тогава, какво ни пречи да „обърнем“ този свят за Христос? – извика Симо.

Звездите обсипваха небето. Тук там неголям облак помрачаваше красивата звездна картина.

Пламен и Христо вървяха по булеварда и се радваха на усмихнатите лица на хората минаващи край тях.

Всяко лице бе озарено не толкова от светлината на празничната украса по улиците, а от вътрешния огън подклаждан от голямото очакване – раждането на Младенеца.

– Виж, – каза Пламен, – минават векове а хората все още чака този мир, за който пеят ангелите в първото утро след Рождество.

– Даже и страната, в която се е родил Исус, – подчерта Христо, – страдат от насилие и въоръжени конфликти. Къде е тогаз този мир?

– Ще ти кажа къде да го намериш, – засмя се Пламен. – Той живее в сърцата на онези, които се доверяват на неговата благодат. Човек има мир до толкова, до колкото се доверява на Христос.

– Погледни, – опонира Христо, – земята се разрушава от войни и бунтове. Не знам страна, в която царува пълен мир и сигурност.

– Най-страшната война, – наведе глава Пламен, – която водим, е тази срещу самия Бог.

– Вярно е, – призна Христо, – че често се бунтувам срещу Неговата власт и дръзко решавам да изграждам живота си без Него.

– Сега имаш възможност да се примириш с Бога и да предадеш живота си в ръцете на Господ Исус Христос, – каза тихо Пламен.

– Тогава ще настъпи толкова търсения мир, – въздъхна Христо. – Мир с Бога, мир в сърцето си и мир с хората около себе си.

– Какво предпочиташ, – Пламен повдигна очи и погледна възторжено приятелят си, – война или мир?