Беше валяло и въздухът се поразхлади.

– Този дъжд ме подтиква към безделие, идва ми да се излежавам и нищо друго да не правя – протегна се Бойко. – Отпуснал съм се и нямам никакво желание за каквото и да е.

– И за молитва ли нямаш желание? – попита го Вихрен.

– Дори и за нея, – усмихна се Бойко.

– От по-възрастни християни съм чувал, че ако човек не се моли, се чувства зле.

– Аз лично се съмнявам в това, – понамести се върху възглавницата Бойко.

– Може би си прав, – донякъде се съгласи Вихрен. – Зле ще се чувства не човека, а неговият дух. Духовният човек се поддържа не от храна, а от молитва. Когато някой срещне Господа, той получава нов живот, който може да се поддържа или да бъде умъртвен.

– В Новия Завет никъде няма да намериш обичайните възгледи за молитвата. Ние я използваме обикновено като средство за добиване на нещо за себе си, – погледна предизвикателно Бойко.

– Да, но тя ни е дадена, за да познаем Самият Бог, – наблегна Вихрен. – Ние ту мърморим, ту се борим за вяра, но искаме съвсем малко.

– А видял ли си как дръзновено се молят децата? – попита Бойко.

– В тях няма проява на слабост или страх. Но само с молитва се влиза в Божието присъствие.

– Чувал съм съвети от рода: „Бъдете пред Бога каквито сте. Казвайте Му какво ви боли или какво не можете да направите“, – намръщи се Бойко. – Ами ако всичко си мога, за какво да притеснявам Бога?

– Звучи ми като самохвалство. Нима наистина всичко можеш и Бог не ти е нужен?

Бойко завъртя глава и веднага смени темата:

– Защо казват, че молитвата променя света?

– По-правилно е да се каже, че тя променя теб, а чрез теб се променя и света. Бог така е устроил всичко, че молитвата, в основата на която лежи Изкуплението, изменя мирогледа на човек и възгледите му за живота.

Бойко неспокойно се размърда, а Вихрен продължи:

– Молитвата няма да измени външността ти и да те направи по-привлекателен за момичетата, тя прави чудеса в душата ти.

Бойко махна с ръка и излезе навън, където слънцето отново се бе усмихнало.

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

Невена бе християнка, но не искаше да остави някои светски удоволствия, които много силно я привличаха.

– Какво пък, – казваше си тя, – когато остарея тогава ще се откажа и от тези развлечения.

Веднъж я посети Здравко. Той издаваше книги. Невена не веднъж бе говорила с него за проблемите си относно отказа си от някои неща, които не бяха угодни на Бога.

Докато разговаряха Невена предложи на издателя чаша мляко. Здравко благодари и изпи млякото, но остави малко от него на дъното на чашата. След това се обърна към Невена:

– Ще сметнете ли за голяма чест, ако ви предложа да изпиете остатъка от млякото?

– Не, разбира се. Вие да не се шегувате с мен?

– Ето по този начин вие постъпвате с Господа, – каза Здравко.

– Как така? – изненадано подскочи Невена.

– Докато сте млада, здрава и силна, вие предпочитате да се наслаждавате в светските удоволствия, а когато изпиете чашата на живота почти до дъното, предлагате жалките остатъци на Бога. Той ще ги приеме ли?

Здравко подаде чашата на Невена и каза:

– Останете с Господа – и си тръгна.

Невена дълго време стоя безмълвна. Тя изпита недоволство, породено от осъзнаването, че извършва нещо недопустимо спрямо Бога.

Невена погледна към двора и видя как вятърът духна върху цветовете на дърветата, които бяха изпълнени с живот и красота, и листенцата им окапаха. Така те изглеждаха грозни, безплодни и годни само за изгаряне.

– Такъв беше и моят живот до сега, – каза си Невена, – отделен от добродетелите и предаден в ръцете на безжалостния грах, в неговите удоволствие и страсти.

Накрая без колебание тя реши:

– Господи, отдавам Ти сърцето си изцяло и посвещавам живота си, да Ти служа до последни си дъх.

Каквото посееш в младостта си, това ще пожънеш в по-нататъшния си живот.

Антоанета бе красиво и привлекателно момиче. Русите ѝ коси се разливаха като вълни върху раменете ѝ, а сините ѝ очи блестяха като малки късчета от небето.

Тя не беше надменна. Не се мислеше за нещо по-вече от другите.

Приятелите ѝ я познаваха като дружелюбен и сърдечен човек. Не подминаваше никой изпаднал в беда.

Имаше голямо сърце изпълнено с любов, която отдаваше на всички безрезервно.

Един есенен ден внезапно всичко в живота ѝ се сгромоляса.

В кабинета на лекаря, чу тревожни думи:

– Вие имате рак. Трябва да се подложите на операция.

Живота на Антоанета, сякаш изведнъж спря.

Тя не виждаше красивите есенни багри, с които невидимият художник бе облякъл дърветата и храстите. Не чуваше глъчката и веселия смях край себе си.

Сърцето ѝ бе удавено в море от мъка и безнадежност.

Увещаваха я:

– Ще ти направят операция. Резултатите ще бъдат добри. Не се измъчвай толкова.

Майка ѝ тайно плачеше, но пред нея казваше:

– Тони, не се отчайвай, ще се борим до край, не трябва да се предаваме толкова лесно.

И се усмихваше на дъщеря си.

Антоанета получи подкрепа от много приятели и познати хора. В нея започна да тлее надеждата, че не всичко е безнадежно.

Една зимна утрин Антоанета бе оперирана.

След това лекарят каза:

– Налага се да продължим с химиотерапия.

Когато започна този курс на лечение, дългите руси коси на Антоанета започнаха да падат. На места по главата ѝ се появиха обриви и струпеи, това много ѝ дотегна и тя помоли медицинската сестра:

– Обръснете главата ми. Така ще бъде по-добре, отколкото сега.

Жената се съгласи.

Когато Антоанета вида как падат последните ѝ останали коси на пода, се разплака.

Тогава медицинската сестра седна до нея. След което чистосърдечно и непринудено каза:

– Не плачете! Имате такива хубави очи.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.