Група младежи се вълнуваха и шумно разговаряха в стаята. Чуваше се бръмчене като в кошер, когато пчелите са раздразнени.

Радослав успя да привлече вниманието на всички и започна:

– Римският свят от онова време е бил подобен на нашия днес. На нечистотата се е гледало с пасивно безразличие или с открито благоволение.

Всички слушаха напрегнато. Шумът бе секнал, но все още имаше останки от споровете в умовете им.

– Християните тогава, а и сега, са като малки островчета на морала, заобиколени от океан на разюздено поведение и безразборен секс, – повиши глас Радослав.

– Е, какво, да се въздържаме ли? – присмехулно се обади някой от групата.

– Ако познаваш добре последствията от изкушението, особено ако се вържеш на въдицата му, не би ми задал такъв въпрос, – отговори Радослав.

Той изгледа младежите и продължи:

– За да запази християнството ролята си на „защитник на чистотата“, от християнина се очаква да бъде безупречен. Това е толкова вярно днес, колкото е било и през първи век.

– Можеш ли да ми покажеш поне един безупречен от християните днес? – сбърчи нос Жельо.

– В нашият сив и блатист свят на богословски приспособявания към моментното настроение, Писанието се откроява като самотен фар на стръмен и неравен хълм, – добави Радослав. – Важното е да поддържаме чист начин на живот.

– Как можем да направим това? – попита мълчаливецът Митко.

– Отдръпнете се от всеки сексуален грях, – посъветва ги Радослав, – за да можете да контролира тялото си и да живеете в святост, а не в похотливи страсти като тези, които не познават Бога.

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Жельо стоеше на един хълм. Той беше сам.

До него течеше поточе, а по дърветата чуруликаха птички. Слънцето огряваше лицето му. Полъхваше лек вятър.

Всичко изглеждаше спокойно, но Жельо бе сляп за всичко това.

Защо?

Мислите му препускаха през списъка на утрешните задачи и днешните, които бе оставил недовършени.

Терзаеха го проблеми, които не можеше да разреши. Бе нанесъл и щети, които не можеше да поправи.

Въпреки че беше на спокойно място, собствените му мисли пречеха да се наслади на всичко, което ставаше около него.

Колко хубаво би било Жельо да направи пауза.

Чрез тишината се научаваме да обръщаме внимание на това, което Бог прави в нас и около нас.

Именно посредством нея позволяваме на Бог да пренасочи нашето зрение и да настрои ушите ни за гласа Му докато ние Му предаваме шума вътре в нас.

За това се изисква да предадем нашите притеснения, грижи и проблеми на Господа, докато Му позволим да пренасочи сърцата ни към Него.

Това бе неравностойна битка. Тя бе между гиганта Голиат и малкото момче Давид.

Преди Давид да отреже главата на противника си с меча си, Голиат се провикна:

– Не е честно! Знаеш, че не мога да се бия на леко наклонен терен.

Интересното е, че гигантът сякаш хвърли цялата вина за поражението си върху леко наклонената долина, в която двамата се биеха.

– Само да се биехме на равен терен като мъже! Страхливец! – продължаваше да крещи Голиат.

Израилтяните се спогледаха, а един от тях отбеляза:

– Хълмът, на който се биеха Давид и Голиат, има само пет градуса наклон.

А филистимците яростно възразяваха:

– Битката не е честна! Нарушени са правилата за безопасност за Голиат. Той не трябва да се бие на какъв да е наклонен терен.

– С това малко камъче от прашката на Давид бе причинено само леко одраскване на ухото на нашия гигант.

Каквото и да говореха, Голиат бе повален и лишен от главата си.

Елена живееше почти до нивите. Къщата на родителите ѝ бе в края на селото.

Доскоро тя бе в чужбина и упражняваше професията си, но се завърна.

Сега наблюдаваше опустелите и голи ниви, след прибирането на царевицата, които сякаш бяха лишени от живот.

Само вятърът шепнеше от полегатите хълмове, а Елена бе мрачна и потисната. Тя бе без работа.

– Нима наистина се провалих? Защо се върнах обратно? Правилно ли постъпих? Чувствам се като тази празна нива, – тъжно констатира Елена.

Внезапно спомените я върнаха назад.

Бе се запознала с един фермер. Той стоеше пред една такава гола нива.

Тогава Елена го бе запитала:

– Скоро ли ще я засадите?

– Не още, – отговори мъжът. – Трябва да изчакам подходящото време, в противен случай нищо няма да изкарам.

Сега като стоеше пред незасятата нива Елена осъзна:

– В този момент тя е необходимо да бъде „празна“. Аз чакам предложение за работа, но може би не съм готова за него. Ако то дойде твърде рано, ще ми донесе разочарование и несигурност.

Ако чакаш, това не означава, че си пропилял времето си. За всяко нещо си има определен период за действие.

Както празната нива чака стопанина да я засее, така и ние трябва да бъдем търпеливи до идването на Божието време.