Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.

Това бяха трудни осемнадесет месеца за Зорница. Ураган събори стотина дървета в ранчото ѝ. Пожар унищожи кабинета ѝ с много ценни находки от една експедиция.

А един ден ѝ съобщиха:

– Имате рак.

След няколко седмици синът ѝ претърпя много тежка операция.

Родителите ѝ се разболяха и тя трябваше да се грижи за тях.

Къщата ѝ се нуждаеше от ремонт. И за всичко това трябваха средства.

Зорница се олюляваше от една спешна ситуация в друга. Тя стискаше зъби и шептеше:

– Няма ли край всичко това.

След като всичко свърши, тя дълго размишляваше за тежкия период през, който бе преминала.

И Зорница стигна до заключението:

– Бог е позволил бурите на страданието да се увеличат и засилят в живота ми, за да задълбоча връзката си с Него. Да Го обикна още повече.

Вярата ни расте само, когато ветровете на живота са в противоречие с личния комфорт.

Това е целта и на Бога, Който позволява да се сблъскаме с бурите и страданията.

Доверете Му се!

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Тодор даваше всичко от себе си. Той бягаше много бързо.

Пред него нямаше никой, а така му се искаше само за миг да погледне назад, за да види къде са другите играчи.

Треньорът му неведнъж го бе съветвал:

– Не поглеждай назад.

Желанието на Тодор да се обърне бе толкова голямо, че му бяха необходими целенасочени усилия, за да запазя фокуса си напред.

След края на състезанието той си признаваше:

– Въпреки че печелех, имах желание да погледна назад, за да видя къде са опонентите ми и колко близо са! Но това поглеждане можеше да ме забави и да отклони фокуса ми от целта. Ако моят опонент е достатъчно близо, можеше да всее паника в сърцето ми и аз бих загубил това, което щеше да бъде мое. Това, че е много близо до мен, може да ме притесни, че ще ме надмине.

– Така си е , – потвърди приятелят му Огнян. – Всички знаехме, че ако погледнем назад или наоколо към това, което другите състезатели правеха, или се опитаме да разберем къде се намират, това ще ни забави. Поглеждането назад би ни накарало да загубим фокус не само върху завършването на състезанието, но и върху спечелването му или евентуално да подобрим и последното си време.

Запомнете, Исус вече е спечелил състезанието за вас. Всичко, което трябва да направите, е да държите очите си вперени в финалната линия.

Врагът ще ви нашепва изкушения и съмнения в ушите. Приятелите и семейството може да ви кажат да се откажете или да поемете по друг маршрут, дори да откъснете поглед от наградата, но не се отказвайте.

Бягайте и не поглеждайте назад.

Когато се събудеше сутрин Кремена изпиваше първата си чаша кафе. Чувстваше се невероятно.

В десет сутринта изпиваше втората чаша кафе. Този път имаше известно оживление, но не толкова, колкото преди.

Следобед, когато децата си лягаха да подремнат, тя изпиваше третата си чаша кафе, но този път нямаше оживление.

– Какво става? – питаше се Кремена. – Нима тялото ми свикна с кафето? Всяка чаша кафе доставя все по-малко и по-малко всеки път.

Кремена се замисли и стигна до следния извод:

– Същото е и с щастието. Всичко, което ни дава оживление от щастие, става все по-малко и по-малко следващия път. Може да е нова кола, нов тоалет или нов приятел. Каквото и да е, свикнали сме с него. Ето защо това, от което се нуждаем, не е щастие, а цел.

Тя въздъхна дълбоко:

– Ще бъдем удовлетворени само ако знаем защо сме тук на тази земя.

За да знаем защо сме тук, трябва да познаваме Бога, който ни е поставил на земята. И това е смисълът на предназначението. То никога не изчезва.